Но и нещо полезно - как да не се самоубием, според Камю
Гледали ли сте филма „Обыкновенный фашизм“ (1965) на Михаил Ром? Дори да не, той е ясен – велика, суперталантлива, смазваща творба, далеч отвъд държавната съветска поръчка.
***
Филм, който като никой друг те хваща директно за гърлото, едновременно хладно-рационално и емоционално. Накрая всеки с що-годе нормална човешка постройка е смазан. Самото човешко в този „всеки“ е трудно да се възстанови дни наред, не се шегувам. Мисля дори, че това е единият от двата филма, след изгледани хиляди, на които съм плакал в относително зряла възраст.
***
Самият Ром е чудесен, дори е евреин (а още няма сериозно и пространно заклеймяване на това какво е извършил Сталин спрямо руските и не само евреи още от късните 20-те нататък, далеч преди своя бивш приятел Хитлер). Режисьорът има и поне още един велик филм – „Мечта“ с Файна Раневская и Елена Кузмина (излязъл на екран по време на войната през 1943), нечовек. Гледайте го. Между другото, като най-важния в „Мосфилм“ и ВГИК дълго време след войната, Михаил Ром е повлиял великолепно на Тарковски, Шукшин, Данелия, те самите го казват.
***
И сега моят квази-ироничен въпрос към обикновените мисловни полуръстове е следният: какво би казал този класически съветски гений (починал през 1971) за новооткрития експазионистичен фашизъм на Путиновата държава, в опит за възстановяване на СССР? Какво би казал за разстрелите на невинни и зверствата в Украйна, сякаш някакъв кошмарен „ремикс“ на Бабий Яр?
***
Колко масови гробове на украинци ще открием впоследствие? И пак ли?!?
***
Как стана така, че народът и най-вече армията, дали най-чудовищните, направо немислими жертви в битката с Гитлер, гордите и справедливи победители в Отечествената, днес правят същото, което и немските фашисти, на същата територия? „Прочистват“ и „цивилни фашисти“? Мерят си фашизма?!
***
Дали е само заради военните заповеди, или има и нещо друго, нещо отключено новооткрито зверско, нечовешко, а всъщност атавистично – в тия парни (момченца) от простолюдието, озверели и без това от битовия вечен недоимък, пратени на война без да ги питат, без възможност да се откупят и да драснат, ако ще и в Таджикистан, където мразят руснаците повече и от Полша?
***
Не ми отговаряйте, това са все непомерно тежки, риторични въпроси. Отговорете на себе си, мисловни полуръстове. (Част от вас, гага.)
***
Но хайде да се успокоим леко: смятам да разкажа за Камю, защото мисля за това като за свръхзадача. И да сложа и аз една тухла в стената на психологическата помощ за отчаяните.
***
Албер Камю (1913-1960) е журналист, редактор и издател, драматург и режисьор, романист и автор на разкази, политически есеист и активист - и, въпреки че неведнъж го е отричал по забавен начин, философ. Пренебрегва или се противопоставя на систематичната философия, не вярва в рационализма на Декарт, утвърждава без да аргументира много от основните си идеи, представя други с метафори, занимава се с непосредствения личен опит и размишлява върху въпроси като смисъла на живота пред лицето на смъртта.
***
Въпреки че категорично се разграничава от екзистенциализма, Камю поставя един от най-известните екзистенциалистки въпроси на ХХ век, който пък поставя началото на "Митът за Сизиф": "Съществува само един наистина сериозен философски въпрос и това е самоубийството". А неговата философия на абсурда ни е оставила поразителен „кавър“ на един от древните митове за човешката съдба: Сизиф, който безкрайно бута своя камък нагоре по планината, за да види как той се търкулва обратно надолу всеки път, когато достигне върха.
***
Само че ползва тоя мит за нещо повече.
***
Философията на Камю, освен споменатото, намира политически израз в "Бунтуващият се човек" („L'Homme révolté“), който - заедно с неговите вестникарски политически есета и белетристика - му спечелва репутацията на истински мислител-моралист. Тя също така го вкарва в конфликт с неговия „приятел“ Жан-Пол Сартр, предизвиквайки голямото полит-интелектуално разделение в средата на миналия век - когато Камю и Сартр стават нещо като водещи интелектуални гласове на прокомунистическата френска левица. Освен това, отговаряйки на неотложните философски въпроси на деня, Камю отправя критика към католицизма, Просвещението и всички просвещенски проекти, включително уж по-късния такъв - марксизма. Което всъщност го прави десен, но да не се гаврим с паметта му.
***
През 1957 той дори получава Нобелова награда за литература. Цитирам: „for his important literary production, which with clear-sighted earnestness illuminates the problems of the human conscience in our times”. А за кво е тая награда? „The essay Le Mythe de Sisyphe (The Myth of Sisyphus), 1942, expounds Camus' notion of the absurd and of its acceptance with “the total absence of hope, which has nothing to do with despair, a continual refusal, which must not be confused with renouncement – and a conscious dissatisfaction”.
***
Аз го трактувам така: ако изобщо някой се е доближил в западния свят до прословутия въпрос за смисъла на живота (конфуцианството ще го разгледаме някой друг път), то тва е Камю.
***
Умира в автомобилна катастрофа през януари 1960, на 46-годишна възраст, когато неговият приятел и издател Мишел Галимар забива своята Facet Vega в едно дърво. FFS. Съдба?
***
Защо обичам този човек и истински мислител, защо ви разкажа за него? Защото малко си приличаме. Много е искал да му четат мита за Сизиф за смисъла на живота, но в крайна сметка е станал гуруто на всички, в чиято душа дебне самоубийството.
***
Тва дали ще се самоубиете си е ваша работа. Но сега, философски, просто ще се опитам да ви предпазя от това, включително другата седмица. Не си посягайте поне дотогава.
***
Същественият парадокс, който възниква във философията на Камю, е свързан с централното му понятие за абсурд. Приемайки аристотеловата идея, че философията започва с удивление, Камю твърди, че човешките същества не могат да избегнат задаването на въпроса: "Какъв е смисълът на съществуването?" Камю обаче отрича, че има отговор на този въпрос, и отхвърля всяка научна, телеологична, метафизична или създадена от човека цел или теория, която би дала адекватен отговор.
***
То и аз я отхвърлях, още в 11-ти клас (моят блестящ учител по философия още от гимназията, проф. Здравко Попов, може да потвърди), но тогава ме занимаваха други работи и никой не ме чу.
***
Така, макар да приемаме, че човешките същества неизбежно се стремят да разберат целта на живота, Камю заема скептичната позиция, че природният свят, вселената и човешкото начинание мълчат за всяка подобна цел. Тъй като самото съществуване няма смисъл, ние трябва да се научим да понасяме неразрешимата празнота. Следователно тази парадоксална ситуация между импулса ни да задаваме крайни въпроси и невъзможността да постигнем какъвто и да е адекватен отговор е това, което Камю нарича „абсурд“. Философията на абсурда на Камю изследва последиците, произтичащи от този основен мисловен парадокс, ясно.
***
Да ви „преведа“ Камю с едно изречение: да, животът е шибан, но сам по себе си не е повод за самоубийство. Защото смисълът му е в в това да не спираш да го живееш и да буташ камъка (т.е. самия процес на живеене), а не в крайната цел, която е обречена. Другата седмица – повече.
***
Да, животът ни често е „пышка“, но си заслужава да станем да го доизживеем.
***
Упс, забравих. “Пышка” е нещо като най-простото тестено изделие в руската селска култура – нещо като нашата мекица, ама топчесто, и никога не се знае дали в него вътре ще има какво да се сложи (сирене или, дай боже, месо, може и картофи). Ако няма кво, поради крайна бедност, както помним и от „Възкресение“ на Толстой, може да е просто тестена пържена бухта без нищо, и то ако има олио. Опасявам се с истинска тъга, че огромната армия от бедняци извън европейска Русия съвсем скоро няма да имат и олио. Дано поне има брашно, а не като в началото на 30-те, когато Сталин уби от глад поне 2,5 милиона украинци.
***
И сякаш никой не помни това.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
