Архитектите на ЕС не са целели това да бъде демокрация

И така, докато заглавията крещят, че напразните опити да бъде спасено еврото ни заплашват с "Армагедон", управляващият ЕС елит свали още двама избрани министър-председатели (Георгиос Папандреу и  Силвио Берлускони  , бел. ред.), за да бъдат заменени от технократи, на които може да се има доверие, че ще изпълнят заръките на Брюксел.

Новият гръцки премиер Лукас Пападимос беше човекът, който първо, докато управляваше централната банка на Гърция, подправи данните, за да може Гърция да влезе (противно на правилата) в еврозоната, а след това бе възнаграден с висок пост в Европейската централна банка.

Той не бе по-демократично избран от Марио Монти - новият премиер на Италия, направен бързешката пожизнен сенатор, за да придобие квалификацията за поста. Основната квалификация на Монти е, че като бивш еврокомисар задълго е пребивавал в елита на ЕС.

Едно от малкото удоволствия при наблюдаването дни наред на тези самопредизвикана бъркотия бе да видим големите клечки от програмата "Тудей" на Би Би Си Джеймс Ноти и Джон Хъмфрис

най-сетне да започнат да питат дали ЕС е демократична институция.

Ако те бяха проучили историята на обекта на своето възхищение, отдавна щяха да осъзнаят, че никога не е имало намерения "европейският проект" да бъде демократична институция.

Първоначално идеята възниква през 20-те години у двама висши представители на Лигата на нациите (Общество на народите) – Жан Моне и британеца Артър Солтър - под името Съединени щати на Европа, като те ще се управляват от правителството от неизбрани технократи като тях самите.

За тях две неща са анатема: национални държави с право на вето (което те са видели как разрушава Лигата на нациитe) и всяка необходимост да се консултират мненията на хората при избори.

Както Ричард Норт и аз показваме в нашата книга "Голямата измама" (The Great Deception) тази своя идея Моне вкарва в сърцевината на "проекта" от 50-те години и нататък, моделирайки своето "правителството на Европа" от същите четири институции, съставлявали Лигата на нациите - комисия, съвет на министрите, парламент и съд. Така, стъпка по стъпка през десетилетията, технократската мечта на Моне се осъществи.

Събитията от миналата седмица несъмнено означават, че

избран премиер бе свален от евроелита.

Най-драматичният пример, който привеждаме в нашата книга, е от 1990 г., когато Маргарет Тачър стана най-голямото препятствие за следващата стъпка в техния пълзящ държавен преврат - Маастрихтския договор, който създаваше Европейския съюз и единната валута.

След атака срещу нея на заседанието на Европейския съвет през октомври 1990 г., тя бе надгласувана с 11 към едно и капанът беше заложен. Съюз между евроелита, воден от Жак Делор, и нашите тори "еврофили", оглавявани от Джефри Хау и Майкъл Хезълтайн, я свали след няколко седмици.

Те се отърваха от главното политическо препятствие пред продължаващия марш на своя проект също толкова безмилостно, както впоследствие отхвърлиха настрана всичките референдуми, които изразяваха възраженията на французи, холандци и ирландци към тяхната Конституция.

Единственото нещо, които никога не е имало място в техния велик дизайн, е демокрацията.

Колко жалко, че програмата "Тудей" на Би Би Си не съзря това преди години.