Кой не е тичал като дете в току-що запръскалия пролетен дъжд? Кой не се е опитвал с език да хване снежинка? Кой не е проронвал сълзи на радост или мъка? Кой се е замислял, че без водата това би било немислимо? Въпроси които изглеждат много наивни, а всъщност са особено фундаментални.
Днес ставаме свидетели на всякакви природни катаклизми – цунами, земетресения, вулканична активност, в резултат на което умират хора, а хората обвиняват за всичко това природата - Майката, която ги е създала, без да се запитат дали именно те не са причина за собственото си нещастие. Замърсяването на околната среда , в частност на водите , е проблемът на века. Водата – нашата господарка и справедлива съдница. Господарка не само защото владее близо 75% от организма ни и 71% от земната повърхност, но и защото подчинява с лека ръка ежедневието ни не толкова с присъствието си, колкото с отсъствието й , съвсем естествено тя да се превръща и в наш съдник, когато се подиграваме с нея, нехаейки за бъдещето. Седейки в удобните си кресла, мислейки единствено за болните си амбиции, ще дойде един ден, когато всичко около нас ще се превърне в пустиня и уверявам Ви – този ден няма да е далече. Апокалиптично, но факт. Няма как да не обърна внимание върху един толкова преекспониран въпрос, който касае човекът и неговата „ дейност“ .
Поглеждайки иронично върху него не намирам проблем в това, че ще изсечем тропическите гори, нали за сметка на това глобалното затопляне ще размрази ледниците и ще има вода за всички. Само че нас няма да ни има, нито децата ни, нито Земята ни, която всички толкова много обичаме, но по всичко личи, че повече предпочитаме да я изтезаваме, защото човек в днешно време не е направен да създава, а – да руши. Живеейки с тази бомба със закъснител малцина от нас надигат глави, създавайки организации за защита на природните богатства, но колко безинтересни са те, при все че в момента имаме достатъчна питейна вода, но колко от Вас знаят, че тя е едва 2,71 % от целия воден фонд на Земята? Колко по-интересни са строежите по Българското Черноморие, съсипващи защитени местности като Карадере и Иракли, отклоняването на реките от техните корита, поради толкова необходимите ни пътни артерии, довеждащо до полупресъхване или пълното изчезване на водоема, незаконните постройки по язовири, унищожители не само на ценностната ни система, но и на водния фонд, хилядите заводи и техните пестициди. Мога да продължа да давам примери, но мисля, че не е необходимо, достатъчно е само да се огледате около Вас и сами ще видите грозната действителност.
Българският фолклор е пълен с предания и приказки за водата. Това е така, защото от незапомнени времена ние българите сме дарени с неземно красива природа. Няма нищо по-вълнуващо от това да видиш със собствените си очи величието на 7-те Рилски езера, безкрайността на Искърското дефиле, адската красота на водопад Райското пръскало, немирно подскачаща пъстърва в пенливите води на р. Вит, извираща от гордия старопланински връх Вежен, всеки изгрев през призмата на Черноморието, всеки залез по белите вълни на Дунав. И за да не се превърнат тези взимащи дъха картини в митове ние сме длъжни да се погрижим за тях. Да спрем незаконните лифтове в Рила, да намалим урбанизацията в градовете, през които минават едни от главните водни артерии, това естествено не означава да ги превърнем в безлюдни селища, а в местности, където диващината не се толерира , да ограничим безчинствата по морето ни, да бъдем по-добри с всяка капчица от безценната течност – вода.
Какво ни остава? Остава ни да живеем с надеждата, че идните поколения ще бъдат по-отговорни от нас, ще се борят всячески със замърсяването, пожарите, безхаберието и обезличаването, за да може по света децата да усещат насладата от пролетния дъжд, ранния снеговалеж, а сълзите на човечеството да бъдат все по-малко от мъка. За момента единствено Ви задавам въпроса: Защо се самоунищожаваме?
