В началото на материала Глени се спира на дипломатическите игри около кризата в Ирак и положението, в което се е озовала България с подкрепата си за каузата, пропагандирана от US президента Буш и британския премиер Тони Блеър. Той пише:
"Обругавана при комунизма като 16-а република на СССР заради глупашката си сервилност към интересите на Москва, през първите години от своята независимост след 1989 г. България изглеждаше изгубена и уплашена в новия свят на пазарна икономика и демокрация.
Освен това една държава не може да избира съседите си и България бе споходена от лошия късмет да седи рамо до рамо до бивша Югославия и нейните войни. Като държава край фронтовата линия тя понесе несправедлив дял от икономическите загуби, причинени от конфликта и санкциите на ООН.
В очите на чуждите инвеститори България бе виновна заради географското си положение.
И все пак през изтеклите пет години страната опроверга всички предсказания, като прекрои армията си по стандартите на НАТО, макар че понесе значителни лишения по този път.
Заедно с Румъния, още един безнадежден случай на север, "момчето България", както биха казали на футболен жаргон, неочаквано успя. И успя достатъчно, за да се хареса на САЩ, чиято подкрепа за кандидат-членството на България в НАТО се оказа решителна.
После, с граници, обезопасени с гаранции от най-мощния военен съюз в историята, България можа да се споразумее с частния бизнес, за да стабилизира демокрацията си, да възроди разбитата си икономика и да се разкраси в очакване на следваща сватба - вече с Европейския съюз, - планирана за няколко години по-късно." (...)
С подзаглавие "Пролетно отчаяние" Глени описва как се празнува Първи март - "един особено красив ден в българската столица София" и допълва:
"Но тази година начумерените лица и свъсените вежди в София издават друго настроение. Ще изгубим шансовете си да се присъединим към ЕС, казва с отчаяние един депутат. Това ще ни върне назад с години, съгласява се друг. Почти всички хора, с които говорите, изглеждат така, сякаш небето ще се срути на главите им."
Каква е причината тази пелена на отчаяние да обгърне иначе най-жизнерадостния ден в годината?", пита се журналистът. Той съзира причината отчасти в членството в НАТО, с което българите си взимат беля на главата, отчасти и в българското членство в Съвета за сигурност на ООН, както и (подобно на всичко друго през последните дни) в надвисналата война в Ирак.
Ето какво пише още Миша Глени:
"Вашингтон е маркирал България като "Новата" Европа и очаква всеки нов европеец да изпълни задълженията си. И така България, имайки наум, че Конгресът все още предстои да ратифицира членството й в НАТО, тихо заявява подкрепата си за втора резолюция на ООН.
В отговор президентът Ширак незабавно избухва, вложил цялото галско негодувание, на което е способен. По-добре Румъния и България да внимават с ходовете си, защото ЕС не гледа благосклонно на онези, които се промъкват тихомълком, за да му забият нож в гърба - думите му са в този тон.
"Ню Йорк таймс" дори пусна силно критичен коментар към България (новият най-близък приятел на Буш, както пише авторът), като вади отново едни от най-лошите клишета за страната и Балканите. Изведнъж България се е превърнала в любимата на всеки бананова република, която да бият по главата с какъвто тъп политически инструмент им е под ръка.
Отлитаща лоша слава
За щастие когато повдигам тази тема пред царя, той е невъзмутим.
Моля за извинение - когато повдигам тази тема пред министър-председателя.
(...) Но макар сега да е премиер, всички го наричат "царят". Той е слаб, висок, леко меланхоличен на вид с елегантните черти на Сакскобургготите. Но неговото виждане за перспективите пред внезапната и нежелана лоша слава на България е правилното. Всичко това ще отшуми сравнително бързо, казва той мъдро. И е прав - скоро хората отново ще забравят за България, няма да могат да я открият на картата, да назоват столицата й или националните й герои.
Битка въпреки всичко
А българите ще се мъчат незабелязани, борейки се в един несправедлив свят, където вероятно e по-безопасно да не рискуваш навън, освен когато е неизбежно.
Когато излизам от кабинета на царя, забелязвам голяма, биеща на очи скулптура, която стои до вратата. Изработиха я тукашни ученици в началния курс, които използваха парчета индустриални отпадъци и я боядисаха в сребристо, обяснява той. Избраха испанския сюжет, защото прекарах там голяма част от живота си в изгнание, казва ми. Силуетът не може да се сбърка - Дон Кихот, рицарят, който се бори въпреки всичко", заключава кореспондентът на Би Би Си Миша Глени.
