Кръстиха площад във Враца на US журналист

П�щ �щад във Враца вече носи името на американския журналист Дженюариъс Макгахан. Поводът е 100-годишнината на дипломатическите отношения между България и САЩ. Първият паметник на Макгахан в нова България бе изграден от Стефан Стамболов, който преведе дописките му само две години след Освобождението, припомни на церемонията миналата седмица Соломон Паси, който цитира и написаното на самия журналист за Априлското въстание:

"Мога да кажа смело, че дойдох в България в съвършено безпристрастно настроение и с твърда решителност да видя сам всичко, което е възможно да се види, старателно да претегля всичките събрани сведения и по тоя начин да постигна безусловната истина. Но длъжен съм да кажа, че съвършено сбърках, като не съм предчувствал какво именно ме е чакало. Има факти, на които не можеш да гледаш с хладнокръвието на съдията; при вида им кръвта ти закипява в жилите и мускулите ти захващат да се свиват от негодувание. Има факти, които са дотолкова ужасни, низки и позорни, че окото се отказва да ги гледа, ухото - да ги слуша, умът - да ги обсъжда."

Преди да опише трагедията на Априлското въстание в "Дейли нюз", Макгахан отразява Френско-пруската война, Парижката комуна и походите на ген. Скобелев. А след първата си експедиция в България идва пак като специален кореспондент при Генералния щаб на Руската армия за Освободителната война. Тогава описва боевете при Плевен, Шипка и Шейново. Въпреки че е тежко контузен, участва в зимния преход на Балкана. Успява да види България свободна - присъства на подписването на Санстефанския договор, но само след няколко месеца умира от тиф в Цариград, едва на 34 години.

"Мисля, че хората в Англия и изобщо в Европа имат много непълна представа за българите - писал е за народа ни Макгахан. - Винаги съм чувал да се говори за тях като за диваци, не по-цивилизовани от американските индианци. Признавам, че до скоро и аз самият не бях далече от същата представа. Останах учуден обаче, както вярвам ще бъдат учудени и повечето от читателите ми, като научих, че едва ли има българско село без училище и че тези училища там, където турците не са ги изгорили, са в цветущо състояние. Те се поддържат от данък, който българите доброволно са си наложили, не само защото са били принудени от правителството да сторят това, а и заради всякакъв род спънки, правени от своенравните турски власти. Образованието, което се дава в тези училища, е безплатно и еднакво за всички бедни и богати. Едва ли има българско дете, което да не може да чете и пише, така че процентът на грамотните в България е равен на тези в Англия и Франция."