Георги Дюлгеров, който държи на документа

З а по-малко от месец новият филм на Георги Дюлгеров "Лейди Зи" спечели три награди - в Сараево, Варна и Монреал. За такъв наистина световен пробив на днешното българско кино никой не си е мечтал дори.

Като се поставят до Дюлгеров високите отличия за "Мила от Марс" на младата Зорница София и за "Откраднати очи" на Радослав Спасов и Нери Терзиева - два филма, в които блести талантът на актрисата Весела Казакова, ясно е, че в киното, колкото и да е неочаквано, се случват добри неща.

Георги Дюлгеров е роден на 30 септември 1943 г. в Бургас. Завършва кинорежисура във Всесъюзния държавен институт за киноизкуство (ВГИК) в Москва.

Дебютира през 1971 г. с новелата "Изпит" по Николай Хайтов. За филма "Авантаж" през 1973 г. получава най-голямата международна награда, печелена от български филм - "Сребърна мечка" на фестивала в Западен Берлин.

В този филм дребен джебчия разказва своята колоритна история. Той се опитва да си намери място в обществото, но артистизмът, изобретателността и волният му характер влизат в неразрешим конфликт със соцсистемата...

По думите на режисьора: "Къде свършва вината на един престъпник и къде започва вината на обществото? Разказът следи лутанията на един човек, способен и деен, който обаче се реализира като джебчия... Стремежите и намеренията ни са били да избегнем евтината екзотика за сметка на трагизма на ситуациите, на въпроса за вината."

"Авантаж" в който блесва и огромният талант на актьора Руси Чанев, е метафора за българското общество през втората половина на XX век.

Работи в Студията за игрални филми "Бояна" от 1970 до 1991 г. През периода 1992-1998 г. е началник на Армейския аудио-визуален център, където дава възможност на много кинематографисти да направят забележителни документални ленти.

Преподавател по кинорежисура в НАТФИЗ, от 1995 - доцент, от 1999 - професор. От 1994 г. е член на Европейската филмова академия (EFA).

Създал е редица етапни филми в българското кино. Дипломната му работа "Бъчварят" по разказа на Хайтов "Изпит" (1970) печели награда в Оберхаузен, Германия.

"Мера според мера" (1981) печели наградата на Съюза на българските филмови дейци (СБФД). "Лагерът" (1990) участва в съпътстващата програма "Петнайсетдневка на режисьорите" в Кан, "Черната лястовица" (1997) печели "Гран при" в Грузия и наградата на Европейското младежко жури в Монс, Белгия.

Дюлгеров е режисьор и на филмите "И дойде денят...", "Трампа", "За Нешка Робева и нейните момичета", "За момичетата и тяхната Нешка Робева, "АкаТаМуС", "BG", "Хубава си, мила моя" и др.

Негова заслуга е попълването на световната енциклопедия IMDB.com с информация за българското кино.

В последния му филм "Лейди Зи" ролите се изпълняват от натуршчици, участват само двама професионални актьори - Иван Бърнев и Руси Чанев.

След дълго търсене намира изпълнителката на главната роля Анелия Гърбова в един Дом за деца без родители.

В интервю за Жанина Драгостинова от в. "Стандарт" (StandartNews.com) Георги Дюлгеров разазва:

"Навремето някой беше казал, че

един филм се износва колкото дете

И с "Лейди Зи" се случи по същия начин - от началото на активната подготовка до първата прожекция минаха точно девет месеца.

Докато правя кой и да е филм, той ме обсебва. Не мога да мисля за друго, само филмът ми е в главата. Не знам друг тип занимание с художествено творчество, което да е до такава степен маратонско.

Девет месеца беше прякото му правене, но от зараждането на идеята до крайния резултат минаха цели четири години.

И после какво - показваш го, изпълнен с надежди. И чакаш. Спомням си как преди време въртях в Бургас "Трампа". Бях завел баща си. Седим в залата. От другата страна на татко седнал някакъв човек, който пъшка, пъшка и казва: "Кой ме излъга да гледам тази глупост."

Затраях си. След малко тоя пак казва: "Уф, големи глупости!" Дожаля ми за баща ми, обърнах се и викам на човека: "Виж какво, братче, нататък ще станат още по-големи глупости, затова излез."

А той пита аз кой съм, че знам. Отговорих му, че съм режисьорът. Изведнъж се промени и казва: "Много хубави пейзажи. Къде ги снимахте?"

Ето, това е мъката - години наред си го мътил това яйце и много боли, ако излезе запъртък.

Освен това, като свърша филм, и потъвам в кухина. Главата ми се изпразва. След първите филми се плашех, но сега вече знам, че постепенно пак ще са напълни. Нужно е време и ще започна да мисля за друго. То е като кладенец, постепенно идва прясната вода.

С изключение на две роли в "Лейди Зи" останалите се изпълняват от натуршчици. Историята е мелодраматична, трябваше да намеря начин да я заземя. Във филма бащата на току-що родило се бебе разказва за майка му.

А майката е от дом за сираци, никой не знае кога е родена и затова даже хороскоп не може да й се направи. Въпреки че е било изоставено обаче, момичето се оказва опък, силен характер и само тръгва да си гради съдбата.

Правих проби в НАТФИЗ. Намерих добри актриси, нямаха проблеми с органиката или държане пред камерата. Имаха проблеми обаче с това, че не могат да проумеят ситуацията, показват момичето, но не могат да го изживеят.

Има такъв епизод - героинята вижда образа на Дева Мария и пита коя е тя. При пробите давах този диалог. Гледам - актрисите много добре знаят

коя е Дева Мария

и се преструват, че не знаят. А сцената не е измислена от мен, случи ми се. В нея участваше прототипът на лейди Зи - момиче, чиято анонимност ще запазя.

Сценарият е написан въз основа на дълги разговори с нея. Та, в навечерието на Великден я изпращам, пожелавам й весели празници, а тя пита какво е това Великден.

На 26 години е и си казвам, че нещо ме будалка. Оказа се, че не беше чувала ни за Христос, ни за Възкресението, ни за Дева Мария. Така разговорът стана част от сценария. За актрисите обаче той звучеше недостоверно. Докато Анелия го направи от раз.

Тя може и да знае за Дева Мария, но е виждала други, които не знаят. Тя вярва, че на света има и такива хора, израсла е сред тях, те са част от живота й.

Като разбере, че я харесват, Анелия се озаряваше. Тръгна работата. Един ден се стига до сцена, в която тя е замъкната насила в публичен дом. Трябва да се разплаче. Задължително. Това е очистителен плач, катарзис, без него образът се губи.

Но Анелия пристига сутринта щастливо усмихната. По време на снимки се влюби в едно момче от екипа, явно беше изкарала прекрасни часове с него. Идва, без да подозира, че ще има сцена, в която трябва да плаче. Скарвам й се, разревава се, влиза криво-ляво в образа.

Почивка, след което трябва да снимаме очистителния плач. Казвам й. А тя: "Аз няма да мога да се разрева". Е как, питам, сутринта ти се насълзиха очите. "Щото ми се скарахте". Но сега и да ти се скарам, няма да се разревеш, защото ще знаеш, че е нарочно, нали. "Да", казва тя. Какво ще правим, питам. "Не знам", казва тя.

А аз - ха да видим сега дали си актриса. Ако си актриса, ще се разревеш. Големите актриси го правят винаги. Сега да извикам Цветана Манева, казвам й кога трябва да се разплаче, обръщам се, след две минути тя е разплакана. Ако не се разплачеш, значи си обикновен натуршчик, а не голяма актриса. Съветвам те да се сетиш за нещо, от което ти става мъчно, за баща ти например...

И я гледам вече - сълзите й готови, ще текнат. Казвам на останалите - снимайте. Ама осветлението не било готово. Снимайте! Тя продължава да реве, те набързо се приготвят, снимат. И така стана. Накрая й казах - ето сега те признавам за голяма актриса, моето момиче! Беше толкова щастлива.

Хубавото при този филм е, че пак се събрах с

оператора Радослав Спасов

Последният ни общ филм бе "Черната лястовица". 10 години след това не бяхме работили заедно. И двамата вече сме по-възрастни, сигурно по-раздразнителни, но всичко това се преодоля бързо. Първите два-три дена се гледахме подозрително, след това тръгна така, сякаш никога не сме се разделяли.

Разбирахме се без думи. Славчо е доста як и мъкне камерата на ръка. Рамото му е известно като "кранчето на бате Радко". Та сложи камерата на рамо и потегли. Не знам дали защото Славчо отново беше до мен, но този филм снимах изключително лесно. Беше така приятно, както едно време, когато започвахме заедно.

Пак с Руси Чанев

Както винаги, когато сме работили заедно, Руси сам си написа епизода. На него това му е номерът - да си натъкми ролята така, както иска, да я вкара в себе си. И в "Авантаж", и в "Мера според мера" му беше лесно - докато пишехме сценария, той вътрешно разиграваше своя герой. На терен идваше абсолютно готов, все едно е репетирал дълго.

И сега пристигна с много идеи, част от които - шокиращи. Участието му в "Лейди Зи" не е обосновано само от желанието да взема старото приятелче за кадем. В цялата група от непрофесионалисти идването на истински артист страшно впечатли хлапетата. Героят му се казва VIP (много важна персона) и те наистина го посрещнаха така.

Преди това дълго им бях говорил за Руси и ако и да не го бяха гледали на екран, те вече го очакваха с вътрешен трепет и уважение. Създаде се необходимата за филма йерархия. По сценарий героят му трябва да се впечатли от Анелия. Руси предложи тя,

като застане пред него, да си извади цицата

Не отхвърлих предложението, но му казах: Нека Анелия да реши, тя да каже дали е възможно. Ако се съгласи да се разголи на масата в бара, където се снима сцената, добре.

Извикахме я. Той почна нещо да й говори. Дълго. Много дълго. Виждам я, че се шашка. Поглежда ме, аз мълча. В един момент верният й усет заработи и каза: "Аз познавам много и различни момичета, наблюдавала съм проститутки. Но не ми се е случвало някоя на публично място да се държи така, не звучи истински." Ти би ли го направила, попита той. Не, отвърна тя.

Руси се отказа от предложението си. А аз й викам - добре, това не, но какво ще предложиш. И тогава тя зае разкрачена поза, пак вид съблазнителка, но не така директно, както го искаше той.

В този смисъл провокацията на Руси не беше безсмислена. Винаги е бил ценен с крайността си, с която страхотно ми е помагал.

Преди много години на плажа в Созопол стоя с Хайтов. Аз го карам да правим филм по негов разказ. Той ме слуша и казва: "Има два начина на писане. Единият - да разказваш истински истории, другият - да разказваш приказки. Аз съм разказвач на приказки, а ти ме караш да правя истински истории."

Тогава си казах, че се отнася към мен високомерно, че може би го е страх, защото чрез неговата история аз исках да покажа недъзите на социализма. Нали тогава все ни влечеше да казваме истината за системата. Но сега виждам, че е бил прав. Той разказва приказки във всичко, което е написал. Може да убият някой от героите му, в но крайна сметка доброто печели.

Американците днес правят същото - разказват модерни приказки. Докато европейците се опитват чрез киното да разберат живота. Аз се стремя към тази страна, европейската -

държа на документалното

което схващам като камертон за истината. Ако има нещо в този филм, в което безкрайно вярвам, то е неговата истинност. Историята е истинска. Повечето от натуршчиците "играят" собствената си съдба. В този смисъл осигурявам някакъв баланс в киното. Ако днес махалото да се е завъртяло и филмите като цяло да клонят към приказното начало, към Америка, в тази система аз си оставам опозиционер. За равновесие.