И така моето пътешествие започна - исках да преоткрия магичното очарование на Родопите, неслучайно избрах тях – те ми навяваха красивите спомени за моето минало, в което природата никога не оставаше на заден план за мен.
Първата ми спирка беше китният град Смолян. Безспорно един прекрасен, малък и тих град, в който хората бяха изключително усмихнати и добронамерени. Когато пристигнах времето беше типично за есента - хладен ветрец, сиви облаци и прохладна омая. Неговият своебразен покой така ярко контрастираше с големия град- несъмнено това ми липсваше в него...
Тръгнах по една малка и тясна пътечка, по която ме упътиха дружелюбните местни, водеща в планинската гора. Вървях и се любувах на пожълтелите листа на дърветата, на мелодичната песен на горските птици, които се готвеха за своя неизменен път на Юг. Както си ходех из гората, започнаха да падат милиони малки капчици дъжд. Не валеше силно, а ръмеше много приятно, сякаш Родопа планина искаше да ми покаже целия си блясък през есента.Една вълшебен картина, миг във вечността, който не исках да спира за нищо на света... Сякаш нищо друго нямаше значение за мен... Бях попаднал в дългоочаквания свят на природната съкровищница. Тук аз не бях забързания, тревожен млад човек в столицата - бях една волна, устремена към красотата душа, търсеща и получаваща така чаканото съприкосновение с природата. Бях едно цяло с нея, времето сякаш беше спряло.Намирах се в безбрежността на красотата, бях опиянен и погълнат от своето магично преживяване. Продължих своя път...Любувайки се, забелязах една катеричка, която трескаво се подготвяше за зимата. Моето присъствие и за момент не я притесни и като че ли и тя заедно с мен се радваше на живота, който се сипеше от небето. Толкова бях щастлив...
Ненадейно в далечината видях подслон и се запътих към него - не защото исках да се скрия от дъжда , а защото желаех да поседна и да се полюбувам на цялата есенна красота, която ме обгръщаше в планината. Седнах и започнах да си мисля за капките дъжд. Замислих се колко много благотворна сила има една нищожна на пръв поглед малка капчица, как без нея нямаше да има живот на тази планета...
Вдигнах глава нагоре към небето и видях неуморимата гонитба на милиони, милярди малки капчици.Това, че падаха на земята на земята, не спираше тяхната безспирна игра на гоненица. Те се сливаха в едно малко ручейче и продължаваха своя своебразен бяг по склона на планината... В този момент се замислих за невероятното преобразяване на малките капчици в единен ручей...Замислих се още повече и мислено проследих пътя на неуморния ручей , в който се бяха превърнали капките. Той след време се вливаше в друг по - голям и по - буен. Буйният ручей пък се вливаше във величествената река, която след дълъг път щеше да отведе малките планински капки в морето. Запитах се дали след като стигнат морето тези капки ще намерят покой, ставайки едно магично цяло с морето. Отговорът беше привидно лесен – да, ще се успокоят, но само докато не се превърнат във водна пара, която да ги отнесе високо във небето, а там те да създадат отново сивия облак, който да ги върне отново във величествената планина и отново не започнат своята магична игра, на която друг странник щеше да се любува и така докато свят светува...
