Томас Фрийдман (род.1953 г.) е кореспондент и коментатор на в. "Ню Йорк таймс". Пише по проблемите на глобализацията, зависимостта на обществото от съвременните технологии, околната среда и Близкия Изток. Той е три пъти носител на престижната награда "Пулицър" - за репортажи от Бейрут през 1983 г., за кореспонденции от Израел през 1988 и за публикациите му по въпросите на тероризма през 2002 г. Автор е на книги, превърнали се в бестселъри. На българснки език е издадена "Светът е плосък".
И така, новоизбраният президент Барак Обама обмисля варианта Хилари Клинтън да стане държавен секретар. Какво би трябвало да мислим ние по този въпрос?
Госпожа Клинтън е сериозен човек. Тя е умна, корава, хитра, работлива и познава света - все важни качества за един държавен секретар. Освен това тя би придала звездна осанка на Държавния департамент, която може да бъде от полза.
Не знам дали точно сега тя е най-подходящият човек в Америка, който може да заеме тази длъжност, или дали ще я получи, но ако само вземем предвид квалификацията й, сенаторът Клинтън определено прескача летвата.
Това, което ме притеснява, обаче, е че медийното внимание в голяма степен е насочено към не най-важния въпрос. Всички се чудят какви ще бъдат отношенията й с бившия президент Бил Клинтън, с неговата глобалистка реторика, политиката на набиранена средства за нуждаещите се и филантропските му стремежи.
Не бива да се съмняваме, че те ще направят всичко възможно, за да разберат това, но все още нищо не е решено. Очевидно госпожа Клинтън ще трябва да ограничи някои от дейностите на своя съпруг.
Важният въпрос, чийто отговор въобще не ми е ясен, се отнася до единствената връзка, която е от значение за един държавен секретар - връзката с новия президент.
Питам се дали Обама предлага тази работа на Клинтън, за да я отстрани от пътя си (към евентуален следващ мандат), или предложението е прелюдия
към евентуална подкрепа за нейната кандидатура за президент в бъдеще.
Аз отразявах работата на един от най-добрите държавни секретари - Джеймс Бейкър трети, в продължение на четири години и едно от нещата, които научих през това време беше, че той бе успешен дипломат не само заради уменията си да води преговори (задължително условие за един държавен секретар), но и поради факта, че неговият шеф, президентът Джордж Буш старши, винаги стоеше зад него.
Когато чуждестранните лидери разговаряха с Бейкър, те знаеха, че говорят с президента Буш и знаеха, че той ще защити Бейкър от вътрешните му противници и от машинациите на чуждестранните правителства.
Тази подкрепа е едно от най-важните изисквания за един държавен секретар, за да бъде неговата работа ефективна.
Честно казано Обама може да назначи любимата си тъща за държавен секретар и ако светът разбере, че тя е негов пратеник, тогава тя би се справила по-успешно от всеки бивш посланик, който няма връзка с президента.
На сегашния президент никога не му е пукало особено за това и съответно работата на никой от неговите държавни секретари не беше особено ефективна.
Вместо да пазят гърба на Колин Пауъл, президентът Буш, вицепрезидентът Дик Чейни и министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд с удоволствие забиваха ножове в него, особено когато беше на път.
Това да си близък с президента, обаче, не е достатъчно. Кондълиза Райс поддържаше близки отношения с Буш, но той нямаше последователна философия, която да вдъхне живот на нейната дипломация. Така всичките й обиколки не бяха нещо повече от сбор от пропътувано разстояние.
Двамата най-влиятелни държавни секретари през последните 50 години бяха Бейкър и Хенри Кисинджър. И двамата се ползваха с подкрепата на своите президенти, и двамата можеха да говорят открито с тях.
Чуждестранните лидери могат да надушат неразбирателството между президента и държавния секретар от 1000 километра разстояние. Те знаят кога разговарят само с държавния секретар и кога чрез него те общуват с президента.
Когато разберат, че разговарят с президента, те седят изправени; когато смятат, че срещу тях е само държавният секретар, те се отпускат удобно в креслата си, а когато според тях човекът отсреща е "специален пратеник" на президента, те заспиват по средата на разговора.
"На приятелите и съперниците на Америка им трябват около пет минути, за да разберат кой наистина говори от името на Белия дом и кой не", пише Аарън Милър, бивш съветник за Близкия Изток в Държавния департамент и автор на "Твърде обетованата земя".
"Държавните секретари, които попадат във втората категория, нямат голям шанс да осъществят ефективна дипломация по сериозен проблем. По-вероятно е на тях да свирят като на добре настроени цигулки, или да ги приемат просто като даденост".
Когато американският държавен секретар влезе в стаята, писа наскоро Милър в есе, публикувано в "Лос Анджелис таймс", "неговите или нейните събеседници трябва да седят на ръба на столовете си, а не да се отпускат удобно в креслата си, чудейки се как да го/я изманипулират. Ако не друго, самите те би трябвало да се притесняват да не бъдат изманипулирани".
Моят въпрос е дали Обама като президент и Клинтън като държавен секретар, след всичко, което се случи между тях и техните предизборни екипи, могат да поддържат такива отношения, особено предвид факта, че Клинтън постоянно мисли с четири или осем години напред и предвид вероятността тя отново да се кандидатира за президент.
Просто не знам. Всяка дума, която двамата си разменят в публичното
пространство и всяко изтичане на информация ще бъдат гледани под лупа за скрито политическо значение и постоянно ще се търсят признаци за луфт в отношенията между тях.
Това не е основание Обама да не назначава Клинтън, но е достатъчна причина за всички в обкръжението на новоизбрания президент да поемат дълбоко въздух и да се запитат дали са готови за толкова тясно обвързване с Клинтън, което е необходимо за една ефективна дипломация.
Когато става дума за назначаване на държавен секретар нямаме нужда от екип от съперници.
