В ъзможността да отхвърлим предстоящата среща на върха на Г-20 като политически театър изглежда примамлива.
Президенти и министър-председатели на 20 богати или развиващи се държави ще се съберат във Вашингтон с официалното намерение да
пренапишат правилата на световната финансова система.
Няколко от тях дори говориха високопарно за продължение на Бретън-Уудската конференция от 1944 г., която постави началото на следвоенната система на фиксирани валутни курсове и на Международния валутен фонд (МВФ) и Световната банка. Това са глупости, пише "Индипендънт".
Истинската Бретън-Уудска конференция продължи три седмици и беше предшествана от над двегодишна техническа подготовка. Днешната криза може и да е най-тежката след Голямата депресия, но световната финансова система не може да се реорганизира на петчасово заседание, организирано от президент-неудачник, след по-кратка подготовка в сравнение със срещите на бордовете на директорите на немалко корпорации.
И все пак има три причини, заради които си струва тази среща да се състои.
Първата е, че тя ще отбележи началото на една по-добра многостранна икономическа система.
Групата на 20-те, която беше създадена след кризите в нововъзникналите пазарни икономики преди десетилетие, не е идеалният инструмент за разрешаване на днешните проблеми.
Тя не включва една голяма икономика с доказала се система за финансова регулация като Испания, а в нея е представена страна с посредствена икономика, която не оказва влияние върху световните финанси, заради неспособността да ръководи адекватно собствената си икономика
(Аржентина).
И все пак Г-20 включва повечето основни представители на богатите и развиващите се икономики, което я прави по-добър форум за глобално икономическо сътрудничество от Групата на седемте най-богати държави, която изпълняваше тази функция досега.
Не бива да се бездейства
В краткосрочна перспектива акцентът в това сътрудничество и в срещата този уикенд трябва да падне върху втората причина, поради която има смисъл от форума във Вашингтон - овладяването на кризата.
Въпреки че паниката на кредитните пазари показва признаци на успокояване, икономическите новини стават все по-мрачни. Търсенето в световен мащаб спада рязко, докато големите икономики изпадат вкупом в може би най-дълбоката рецесия от 30-те години насам.
Опасната дефлация, макар и все още малко вероятна, вече не е заплаха без покритие. Нововъзникващите пазарни икономики пострадаха сериозно от намаляването на износа и на потока на частния капитал.
Участниците в срещата на Г-20 не могат да спрат това, но могат да ограничат спада, като предприемат решителни и координирани действия, за да подкрепят търсенето на вътрешния пазар и за да осигурят средства за новите пазарни икономики с оскъден валутен резерв.
Някои страни осъзнават необходимостта от неотложни действия.
Китайският план за стимулиране на икономиката, макар и не толкова революционен, колкото беше обявено първоначално, е важна стъпка. Други държави, като Германия например, демонстрират достойна за съжаление боязливост.
Един общ ангажимент на тези, които могат да си го позволят, ще окаже по-сериозно въздействие от индивидуалните инициативи.
Би било полезно участниците да обещаят да ограничат намаляването на потока на частните капитали към новите пазарни икономики както чрез суапови линии (споразумения за краткосрочни кредити) от централните банки, така и с помощта на МВФ.
Държавите със солидни валутни резерви, в частност Китай, Япония и страните-износителки на петрол, трябва да обещаят още сега и без всякакви условия, че ще отпуснат заеми на МВФ, ако той изпита недостиг на пари през следващите месеци.
Г-20 трябва да заяви недвусмислено, че подкрепя свободната търговия - обещание, което ще вдъхва повече доверие, ако лидерите изявят желание да завършат цикъла от преговори за либерализиране на световната търговия от Доха.
Какво можем да кажем обаче за по-големите амбиции за "поправяне" на световната финансова система?
Тук изкушението да се правят празни обещания е най-голямо. Участниците в срещата могат да постигнат напредък, но само ако заменят склонността си да хиперболизират възможностите с реализъм и смирение.
Международната финансова система не може просто да се "поправи", тъй като тя е своеобразно бойно поле на световните капиталови пазари и националния суверенитет.
С увеличаването на трансграничните парични потоци и израстването на големите финансови институции далеч отвъд мащабите на вътрешните пазари, финансовата система се превърна в един от най-глобализираните сектори на световната икономика. Същевременно нестабилността е нейна присъща черта, така че държавата трябва да играе по-голяма роля в нейното обезопасяване, като по време на криза й предоставя заеми в замяна на правото на регулация и надзор.
Правителствата приемат с широко одобрение ползите от световната финансова система, но въпреки това не са готови да създадат нито глобален финансов регулатор, който ще се намеси активно в техните пазари, нито глобална централна банка. Вместо това регулираните финансови предприятия се надзирават от коренно различни по своята същност национални наблюдатели (които в Америка понякога са държавни).
МВФ помага на страните с изтънял валутен резерв, но фондът беше създаден в момент, в който потокът на капитали беше ограничен. Ситуацията тогава изобщо не може да се сравнява с мащаба на световните пазари днес.
Това бойно поле спомогна за създаването на бъркотията, в която световните финанси се намират днес. Несъгласуваните правила създадоха вратички и предизвикаха необходимостта от регулаторен арбитраж. Много нови пазарни икономики се опитаха да се застраховат срещу внезапно пресъхване на потока на чуждестранни капитали, като натрупаха големи парични резерви в чужда валута. Това подхрани глобалния кредитен балон.
С разрастването на днешната криза, стимулите за трупане на резерви стават още по-големи. Противоречащите си стремежи към национален суверенитет и световни капиталови пазари ограничават полето за противодействие на кризата.
Въпреки гръмките изказвания, нито един политик не предложи неговата страна да отстъпи част от националния си суверенитет на евентуален глобален регулатор, да не говорим за създаването на истинска световна централна банка.
Никой не предложи и глобална инициатива за спиране на изтичането на капитали (което на практика е същото). Докато на черната дъска няма начертан цялостен план, по-добре е да се концентрираме върху по-скромната задача да подобрим работата на действащите в момента инструменти за финансова регулация, чрез серия от политически изпълними реформи, които, взети заедно, могат да оправдаят необходимостта от срещата.
Трябва да се поправи действащият механизъм
- Един пример за такива подобрения е идеята на Гордън Браун за създаване на "колегия на надзорните органи", която да следи дейността на най-големите финансови компании.
- Друга възможност е приемането на глобален пакет от норми за това какво и как трябва да се регулира - от изкупуването на хедж-фондове до поставянето на ограничения на "ефекта на лоста", националните регулатори ще се справят по-добре, ако действат в синхрон.
- При всички положения те трябва да разработят схеми за укрепване на МВФ, като отслабят влиянието на Европа и засилят ролята на нововъзникващите пазарни икономики. Би било грешка обаче да се разчита само на МВФ.
- Новите суапови линии на Управлението за федерален резерв (УФР) към други централни банки са ценни гаранции за страните, които изпитват недостиг на ликвидности. Тези суапови линии си заслужава да се систематизират и разширят.
Макар и да изглеждат скромни, тези поправки ще бъдат трудни и ще отнемат време. Срещата на върха трябва да постави тяхното начало. Тя няма да осигури на никого място в учебниците по история, наред с Джон Мейнард Кейнс и Хари Декстър Уайт, но може да свърши много по-добра работа от изблиците на претенциозна реторика.
