Човекът, това е бъдещето на човека

Човекът, това е бъдещето на човека

Жан Пол Сартр

Свобода да избираш...         ...животинско поведение...                 ...отговорност..

.... ...екзистенциализъм...      ...Минало. Бъдеще...         ...общество...      ...убеждение...

....на пръв поглед просто думички, без общо помежду им.

Що е то? - Ммм, ЧОВЕКЪТ.

И по важният въпрос: какво е да си човек?? Какво е да се държиш като човек? Какво е да мислиш като човек? Какво е да говориш като човек?.... Различни хора -- различни мнения --различни отговори ... и нито един правилен!

Просто няма верен отговор на този въпрос, не е имало, а може би един ден той ще се появи. Ще се покаже в мрака като малката светлинка в тунела и с твърд тон ще заяви: „Това съм аз -- Човекът!" Там, горе на пиедестала, той ще подаде в ръцете мъничкото останало късче надежда, любов и ще върне вярата.

Звучи като край на тъжна приказка от неизвестен автор. Тя разказва за голямата красива сфера, родила един толкова многоцветен живот, дарила го с всичките необходими богатства от дъното на сърцето си, а в замяна получила единствено болка. Болката причинена от лекомислието, безочието, гордостта, алчността, чревоугодничеството, скъперничеството, яростта и мързела.

Тази невинна историйка ми напомня за нещо или за някого?! Не! Не е възможно! Чувал/а съм я и преди... но не мога да си спомня кой ми я е разказвал... Сигурно е била мама? ...Да, точно така! Майка ми - Земята!

Тя не разказва, тя крещи за помощ! Има нужда от нас (нейните безмилостни деца). От толкова много същества на този свят, природата се обръща точно към този, който я съсипва. Именно защото от цялото биоразнообразие, единствени ние сме дарени с способността да размишляваме, чувстваме и говорим. И колкото повече се доказваме пред Вселената, толкова по-безмозъчни изглеждаме в очите на майката природа.

Дали от гняв към хората или от проста безпомощност, Земята сякаш ни наказва за престъпленията, извършени към нея, изпращайки ни нейните рицари - природните бедствия. А ние наивните си вярваме, че можем да ги победим и да прескочим прага на невъзможното. Аз лично смятам, че бихме достигнали този връх, взимайки предвид скоростта на развитие на съвременните наука и технологии. Но проблемът е, че природата е по-бърза от нас. И не защото не желае да разкрием нейните тайни, а защото устремени към крайната цел, ние не забелязваме и най-вече не се съобразяваме с нейните нужди, а по този начин я разкъсваме най-безмилостно. Може би непрекъснато изчезващите организми са един вид защитна реакция на природата - опитва се да ги предпази от грозотата и бруталността, която превзема нейния свят.

Аз не говоря за хората като цяло, говоря за всеки един отделен човек. Всеки разчита на себеподобния, точно защото приема проблема като причинен от обществото като цяло, без реално да съзнава неговата роля, с която допринася за хаоса. Освободен от отговорността си, той не се досеща, че трябва да подпомогне за разрешаване на казуса. Всеки знае, че и най-малкото, което направи може да промени ситуацията, било то в добър или лош аспект. Но никой не се замисля преди да свърши нещо или по-скоро не взема под внимание въздействията от неговите недобре обмислени решения. Идва и по-неприятния случай - когато знаем какви са последствията, но идеята да се лишаваме от безсмислени удобства ни се струва направо невероятна...

Няма нужда да пиша за очевидни неща. Идеята ми е, че „човекът" седи в основата на едно красиво и изпълнено със щастие бъдеще. Ние сме тези, който го създаваме. Мисля, че всеки НОРМАЛЕН гражданин в света би желал най-доброто за себе си и децата си (както в настояще, така и в бъдеще).

Всеки трябва да се замисли върху собствените си постъпки и капризи. И по-трудната част - когато извлече полезни изводи, да ги приложи в начина си на живот, именно защото човекът е бъдещето на човека.