К огато Дейвид Боуи почина през 2016 г., неговият прощален подарък към света беше последният му албум „Blackstar“, оформен от диагнозата му рак и приемането на смъртността. Но в последните си месеци той също беше започнал друг проект, описан в неговите бележки като „мюзикъл от 18-ти век“, предаде ВВС.
Наречен „The Spectator“, съществуването му беше неизвестно дори за най-близките му сътрудници – докато бележките не бяха открити в кабинета му през 2016 г. Сега те са дарени на музея V&A заедно с останалата част от архива на Боуи.
Според ексклузивна информация, споделена с BBC, те разкриват удивлението на Боуи към развитието на изкуството и сатирата в Лондон от 18-ти век, наред с историите за престъпни банди и известния крадец „Честния“ Джак Шепърд.
Ако беше завършен, мюзикълът щеше да осъществи една от дългогодишните амбиции на Боуи. „Още в самото начало наистина исках да пиша за театър“, каза той пред Джон Уилсън от BBC Radio 4 през 2002 г. „И предполагам, че можех просто да пиша за театър в хола си – но мисля, че намерението винаги е било да имам доста голяма публика.“
David Bowie’s secret final project discovered locked in his studyhttps://t.co/62H31fB18i
— David Bowie News (@davidbowie_news) September 5, 2025
Бележките на Боуи за „The Spectator“ бяха намерени точно както ги беше оставил, закачени по стените и съхранявани в офиса му в Ню Йорк. Стаята винаги била заключена – само Боуи и личният му асистент имали ключ – така че те останали непокътнати, докато не започнали да архивират вещите му. Те ще бъдат достъпни за фенове и изследователи, когато Центърът на Дейвид Боуи отвори врати в V&A East Storehouse в Хакни Уик на 13 септември.
„Дори имаме бюрото, на което е работил“, казва Маделин Хадън, главен куратор на колекцията. Цял бележник е посветен на „The Spectator“, ежедневно издание, което излизало в 555 броя между 1711 и 1712 г., коментирайки маниерите и модите на лондонското общество. Пишейки с черна химикалка, Боуи обобщил няколко ключови есета от публикацията, оценявайки ги по скала от 1 до 10. Особено му харесала морална история за две сестри – едната красива, но „суетна и строга“, която загубила ухажор от по-обикновената, но по-приятна сестра. Давайки й оценка 8 от 10, Боуи коментирал: „може да бъде добър подсюжет“.
Той бил развеселен и от доклад за господин Клинч от Барнет, който можел да имитира звуците на коне, хрътки и стара жена „само със собствения си естествен глас, до най-голямо съвършенство“. Професор Боб Харис, историк и специалист по 18-ти век от Оксфордския университет, казва, че разбира защо този период е привлякъл вниманието на Боуи.
„Лондон по това време беше толкова вълнуващ, жив и разнообразен град“, обяснява той. „Беше най-големият град в Западна Европа с население над половин милион и имаше кипяща печатна медия, която постоянно коментираше модите и глупостите на епохата.“
Боуи бил особено очарован от престъпността и наказанията. В една бележка той си представял последиците от публично обесване, с „хирурзи, които се бият за трупове“. Също така обмислял да направи Джак Шепърд, дребен крадец, спечелил обичта на публиката, един от главните герои. Той споменал и „главния ловец на крадци“ Джонатан Уайлд, самозванец, отговорен за ареста и екзекуцията на Шепърд. Друга възможна сюжетна линия включвала „централна фигура“ в мюзикъла, която била нападната от известната банда Мохок.
„Феноменът Мохок се появил през 1712 г. и станал медийна лудост“, казва професор Харис. „Това включвало млади мъже от висок социален статус, които се напивали вечер и след това нападали хора по улиците на Лондон, често жени, понякога възрастни пазачи. Лондон предлагал толкова много различни съпоставяния. Съпоставяния между високо и ниско, между добродетелно и престъпно, и тези неща съществували рамо до рамо. Мисля, че това представяло толкова много привлекателно за съвременниците, но също и явно за самия Боуи.“
На по-широко ниво Боуи съставил хронология на началото на 18-ти век, разглеждайки художници като Джошуа Рейнолдс и Уилям Хогарт, както и създаването на Кралската академия. „Той се интересувал от развитието на мюзикълите в Лондон през този период и как мюзикълите били използвани за политическа сатира, особено срещу правителството на Робърт Уолпоул“, казва Хадън. „Изглежда, че си е мислел: „Каква е ролята на художниците в този период? Как художниците създават вид сатиричен коментар?“
Тя предполага, че музикантът е правил паралели между Просвещението и съвремието. „Интересно е да си помислим, че Боуи работеше по това в САЩ през 2015 г., с политическата ситуация, която се развиваше там. Дали е мислил за това: силата на изкуството да създава промяна в нашия собствен политически момент?“, пита тя.
В крайна сметка никога няма да разберем намеренията на Боуи. Но архивът на музиканта, който включва около 90 000 обекта, ще докосва феновете му още години. Около 200 предмета ще бъдат изложени в центъра, но посетителите могат да си запазят час, за да видят лично всичко от колекцията – от сценични костюми до ръкописни текстове.
