Йонко Грозев: Властта слуша силния

Йонко Грозев е програмен директор "Правни изследвания" в Центъра за либерални стратегии. Директор на програмата за правна защита на Българския хелзинкски комитет от 1995 г. до 2005 г. Възпитаник на Harvard Law School. Йонко Грозев е поканен от "Капитал" да даде това интервю в качеството си на човек, който от години наблюдава гражданските процеси в България.

- Протестът на такситата, който миналата седмица блокира София, може ли да се нарече гражданска енергия, или е по-скоро някаква първична, първобитна енергия?

- Гражданска енергия е. Но не бих казал, че в тази общност има повече енергия, отколкото в други професионални общности. Много е лесно да спреш таксито си пред Народното събрание. Но ако работиш в мина някъде в планината, организирането на протест в София пред парламента изисква сериозна финансова инвестиция и много повече усилия, като по никакъв начин няма да има същата видимост.

- Защо такситата успяха да накарат политиците да излязат на стълбите на парламента и да дават обещания, а други групи хора не успяват да направят това?

- Това е много хубав case-study да видим как по принцип се държи власт­та. Тя няма никакви проблеми да дава неизпълними обещания. Това е много ясна индикация за грешка в модела - лекотата, с която политиците говорят неща, с които просто да прескочат настоящата криза, да се преодолее в момента напрежението. От гледна точка на властта няма някакво усилие и готовност да се държи принципната позиция, тоест не третираме вас по-различно от другите просто защото нямаме основания да го направим.

- В един ваш предишен текст за "Капитал" имаше едно такова изречение - че властта в България не обича спокойното обсъждане на това какво прави и защо го прави. Тук прави впечатление думата спокойно. Въобще мислите ли, че именно защото такситата по някакъв начин могат и са склонни да извият ръце, властта казва "добре, с вас говорим, но с другите не"?

- Именно. Властта се държи така сякаш в едно общество е важно в кого е силата. Ако ти можеш да блокираш София, теб ще те слушаме, ако не можеш, няма да те слушаме. И това потвърждава отказа на властта да води рационален и спокоен разговор с нас, в който ние да питаме като общество какви са ни приоритетите, кои неща са по-важни.

Проблемът е, че като общество нямаме говорене за policy - какви да са дългосрочните решения, които трябва да вземем, и какви са последиците от тях. Задоволяваме се с повърхностната скандалност на отразяването.

Например, в момента една болница има дългове, става скандал в медиите за това дали ще бъдат платени тези дългове от правителството и дали ще бъде уволнен директорът. След това тихомълком, без много да разберем, правителството плаща дълговете и никога не се случва дебатът за дългосрочното решение на модела на здравеопазване.

Имаме недостиг от компетентно гражданско говорене, което да обяснява на разбираем език, без скрити интереси, последиците от едни или други решения.

Вместо това, емоционалният градус се вдига от всякакви граждански групи и ние скачаме от криза на криза. Добри сме да изразяваме емоционално недоволството си, но усилието да обсъдим решение го няма. Това нещо не се подканва от властта. И няма как да се подкани.

Защото властта не иска този разговор, не иска логичното противопоставяне на аргументи. Едно такова обсъждане неизбежно ще я ограничи във взимането на еднолични, произволни решения. Но щом властта не иска този разговор, задължение на гражданското общество е да я накара да се включи в него. Как? Чрез спокойно аргументиране. Не чрез блокади и барикади.

- Исканията, които шофьорите на таксита отправиха след убийството на техния колега, бяха страшна еклектика - паник-бутони, колани, данъци, лизинги... Другият знаков протест от тази година беше за ракията. Кога същото количество хора ще поиска от властта да реши принципно най-важните неща - здравеопазване, вътрешен ред, правосъдие...

- До голяма степен разбирането ни за свобода и отговорност е ограничено до бита. Това е полето, в което ни интересува какво става, и само когато властта навлезе там, реагираме.

Управлението на държавата като наша отговорност абсолютно го нямаме в съзнанието си. Способността да се включиш или да организираш подкрепа за някаква гражданска позиция, която е на няколко стъпки отдалечена от теб, или е насочена към годините напред, към един по-широк обществен интерес, липсва.

Държавата се разбира като нещо далечно, странно, независещо от мен. Това, че аз се опитвам ежедневно да не плащам данъци, да не си купувам билети за градския транспорт, навсякъде, където е възможно, да не спазвам правилата, няма никакво отношение към това, че всъщност държавата се държи по същия начин с мен...

Крайно време е да осъзнаем, че начинът, по който се държим има преки и непосредствени отражения върху това как изглежда и се държи държавата с нас.

Много малко са случаите, в които чиста гражданска енергия успява да се мобилизира, макар че ги има. Например в момента институт "Отворено общество" има много интересен проект, който наблюдава полицейските управления.

Абсолютно на доброволни начала хора, набрани с обява, отделят част от времето си и в по-късни часове посещават РПУ, срещат се със задържаните и описват какво виждат в доклади. Тоест има такава енергия, но е въпрос на изобретателност да можеш да я намериш, да я организираш.

Въпрос и на отразяване е. Случаят с такситата е показателен и за медиите. Ако в момента има нещо, което гърми, те започват да гледат натам. Това всъщност прави от това събитие нещо много по-значимо, отколкото то всъщност е.

Така че до някаква степен е въпрос и на усилие на медиите да намерят другите примери на гражданска енергия, които не са непременно свързани с публичност.