Д они Василева не е просто име от светските хроники. Тя е история, която нито един сценарист не би се осмелил да напише – майка, изгубила дете в ръцете си. Изнасилена. Предадена. И оцеляла.
Мариян Станков – Мон Дьо ни среща с "Мис Баба" Дони Василева, която разказва своята сурова и вдъхновяваща история – за семейството, за болката и за цената на оцеляването.
„На 19 вече бях преживяла три погребения“
Зад усмивката ѝ стои живот, белязан от ранна сватба, майчинство на 16 и загуби, които биха пречупили мнозина.
„На 19 години вече присъствах на три погребения – на детето си, на майка си и на брака си. В момента, в който казах „Да“ на съпруга ми, бях дете, мислех, че ме чака най-доброто. Много скоро разбрах, че с детството е свършено“, спомня си тя.
Синът ѝ Иван се разболява от вирусен менингит и развива тежка хидроцефалия.
„Той буквално умираше в ръцете ми. Всяко влизане в болница беше животоспасяващо. Един ден ми казаха детето да бъде настанено в дом. Но аз не го направих“, разказва тя.
Въпреки настояванията на семейството на съпруга ѝ, отказала да изостави детето си.
„Свекър ми ми каза: „Махнете този идиот“. Когато заминах при първия си мъж в Съветския съюз, зад гърба ми те взеха детето и го дадоха в дом. Без да знам, без да мога да реагирам. Това беше краят на брака ми.“
„Помня аромата му, не лицето“
След връщането си в България Дони намира детето си починало.
„Помня аромата му. Когато го извадих от камерата и го прегърнах, сълзите ми падаха върху лицето му и го размразяваха. Той отново ухаеше на бебе. Това никога няма да го забравя.“
„Любовният живот е като корида – понякога си бикът, понякога матадора“
В живота на Дони има и мъже, които се превръщат от спасители в палачи.
„Един от тях ми посегна по различен начин – не физически, а духовно. Лекарите не можеха да обяснят защо се топя, губех сили. Аз вярвах, че любовният живот е като корида – понякога съм матадора, понякога бика, понякога просто публиката.“
По думите ѝ, един от героите във втората ѝ книга е вдъхновен от реална личност, за която обществото по-късно ще чуе като „Вальо Топлото“.
„Не искам някой да остане с впечатлението, че съм била част от живота му в онзи период. Това беше преди славата и скандалите. Връзка, към която тръгнах с чиста любов“, казва тя.
„Изнасилена. И оцеляла.“
Най-мрачната тайна от живота ѝ е разкрита във втората ѝ книга „Животът, който ми принадлежи“.
„Това беше най-трудното нещо – да го изживея отново, пишейки. До последния момент не знаех дали ще оставя тази глава, защото никога не бях споделяла това с никого.“
„Не трябва да се чувствате виновни. Никоя жена, преживяла насилие, не е виновна. Виновни са тези, които го правят. Не е честно жертвите да живеят със съзнанието, че са виновни.“
В отговор на въпрос какво помни тялото ѝ от онези мигове, тя отговаря: „Нищо не помни. Онова тяло го няма. Момичето, което влезе в онзи офис, и това, което излезе, бяха две различни души. Аз оцелявах, защото трябваше да отгледам децата си и болния си баща.“
„Само истината не може да бъде съборена“
Днес Дони Василева продължава да пише и да помага на жени, преживели насилие.
„Няма нищо по-силно на този свят от истината. Само тя не може да бъде съборена.“