А з съм рационален човек, не съм настроена мистично, въпреки че по-късно написах първия си роман на донякъде свръхестествена тема. Не бях очаквала да почувствам, че вече съм виждала тази земя, че по някакъв начин мястото ми е тук, не подозирах, че в гърлото ми ще заседне буца, а очите ми ще се напълнят със сълзите на преоткриването.
Заварихме София разбунена, развълнувана, обнадеждена, уплашена. Берлинската стена беше паднала точно преди седмица и дългогодишният режим на управление в България беше в процес на промяна.
С приятелите ми учехме в Института по музикология с прекрасни преподаватели, слушахме уникални записи от десетилетията работа на българските учени в Родопите - нашата крайна цел, ходехме на курсове по български език, дивяхме се на архитектурата на прекрасните черкви и на двореца, обхождахме музеите, за да опознаем българската история и народни обичаи.
Същевременно наблюдавахме - по улиците, в кафенетата, из черквите и по университетските коридори - вулкана на промяната, онзи исторически миг, който промени и моя живот.
На първия свободен демократичен митинг от 40 години
ние се покатерихме на една стена над огромната тълпа пред "Александър Невски", слушахме въздействащи (и понякога противоречиви) слова, а аз тихомълком снимах с фотоапарата си заслушаните българи - старите и младите, студентите в дънки и с учебници под ръка, бащите с деца на раменете си, образованите и неуките, възторжените и понякога гневни лица на един народ.
По-късно този месец сред студентите, с които се запознахме, срещнах един млад компютърен програмист, един от участниците в митинга и двамата малко си поговорихме за студентските организации в България и в САЩ.
Топлата му интелигентна усмивка сякаш събираше всички качества на страната, която вече обиквах. Надявах се отново да го видя.
Към края на декември с приятелите ми потеглихме за Родопите и се установихме в Смолян, откъдето с автобус обикаляхме околните села през целия януари и отново в края на февруари.
Онази зима беше невиждан студ и сняг; често се налагаше да заставаме на спирката в Устово или Райково още призори и трябваше да подскачаме на място, за да се стоплим, или да танцуваме току-що наученото хоро за учудване и забавление на селяните, които се прибираха у дома от града. Пъхахме в джобовете си твърдо сварени яйца и парчета салам, за да имаме нещо за закуска.
Навсякъде намирахме приятели -
и в Смолян, и в онези уединени планински села, където ходехме с диктофоните си. Случваше се, докато обядваме в някоя къща, гостоприемните домакини да ни помолят сега пък ние да им попеем; спомням си едно чудесно семейство - както бяхме седнали да се стоплим до печката им на красивото халище, решихме да си сменим ролите - те имаха касетофон и ни записаха как пеем.
Често се чувствах като паднала от друга планета; мнозина от българите, с които разговаряхме, никога не бяха виждали чужденци, но
навсякъде ни посрещаха с топлота,
с доскоро невъзможна откритост към външния свят. За мен това беше незабравимо училище.
В началото на пролетта се върнахме в София, като минахме и през впечатляващия Рилски манастир. Там наистина отново срещнах моя компютърен програмист и постепенно осъзнах, че се влюбвам не само в тази страна, но и в един конкретен човек.
Не съм смятала да започвам връзка с източноевропеец - всъщност тази мисъл доста ме разтревожи, - а Георги Костов по-късно ми призна, че и той нямал никакво намерение да се обвързва със западнячка, която може би никога повече няма да види. Но ако сте виждали как в София разцъфва пролетта, значи знаете колко е прекрасно, а нашият случай беше направо безнадежден.
Когато се върнах в Щатите, официално поканих моя българин да дойде да се запознае със семейството ми. Беше негов ред да попадне на друга планета.
На следващата есен двамата се оженихме в Калифорния и същата година предприехме първото от безбройните си завръщания в България.
Преди две седмици отпразнувахме 15-годишнината от сватбата - 15 години на английски и български, 15 години тежък труд и някое и друго пътуване, посещения на американски градове и български манастири, пица и таратор на една маса. Превърнах се в българска снаха, сестра, внучка и леля, "малката ни българка" на едни събирания и "малката ни американка" на други.
България стана моят втори дом
и аз следях премеждията и между тежките промени и нестихващата надежда. Историята й за мен се превърна в реалност и остави дълбок отпечатък върху кариерата ми на писател, така че когато през 1995 г. започнах първия си роман - "Историкът", вече знаех, че по-голямата част от действието ще се развива в България.
В книгата, която замислях, щеше да се разказва за едно американско семейство и за легендата за Дракула, но въпреки това романът бавно, но сигурно ме водеше към моята втора родина. В началото на третата част на "Историкът" главният ми герой, американецът Пол, казва:
"Първото ми впечатление от България - а и споменът, който до ден днешен пазя за нея - бяха планините, гледани от въздуха..."
Мигът, в който творбата ми ме отведе в България, за мен беше точно толкова разтърсващ, колкото и мигът, когато наистина за пръв път видях българските планини - не от въздуха, а от прозореца на влака - по време на най-щастливото пътуване в моя живот", заключава писателката.
Костова е започнала работа върху новата си книга
веднага след излизането на "Историкът". Новата й творба ще бъде също историческа, но от друг ъгъл, много по-различен, разказва тя пред американски медии.
В интервю пред Salon.com я питат има ли любима книжарница в Източна Европа и тя отговаря: "Всъщност не и една от причините е, че се променят постоянно. Когато отидох за първи път в България през 1989 г., беше краят на комунистическата епоха, буквално последните дни. Книжарниците бяха държавни и навсякъде имаше едни и същи книги.
Истински интересното място, откъдето можеше да купуваш книги, бяха антикварните магазини, където често се срещаше смесица от стара мебел, бижута от Отоманската империя и от време на време - някоя стара, наистина стара книга. Бяха чудесни магазинчета, макар че някои не издържаха на тежките времена, които последваха промяната към капитализъм.
Иска ми се да имах по-добър отговор. Сигурно има страхотни книжарници на места като Прага, но в България нищо не е стабилно. Не е като в Париж, където съществува традицията на старите книжарници или киоски.
На въпроса с каква дума асоциира България, отвръща: "Планини", а когато я питат как би се наричала биографията й, казва: "Домакинята и вампирът".
А какво не й харесва?
Най-вече войната. Защото: "Колкото повече уча история, толкова по-силно чувствам, че имаме нужда да преосмислим своята катастрофална външна политика."
