Капка по капка

Слънцето ярко пламтеше някъде на светлинни години от нас. Караше въздухът да жужи, сякаш смъртни врагове се гледаха напрегнато очи в очи с допрени в тиловете си оръжия, асфалтът изглеждаше сякаш бе готов да се лейне като масло, а сенките бавно се предаваха пред пламтящата сила на огненото кълбо там горе. Всичко бе като една картина, от онези от осемнадесети век, изпълнена със загадъчна красота, която те подтикваше към странното желание да намериш истинското зад слоя боя. Но онова беше просто картина. А това беше просто поредният ден на безмилостния август.

 Погледнах календара с присвити очи. Хартията бе изцапана от калта още от миналата есен, страниците бяха набръчкани небрежно от разтопения лет през зимата и като че това не бе достатъчно, пролетните ветрове ги бяха доокъсали. Само лятото не бе оставило своя отпечатък все още. Беше четвъртък. 

 И нещо засенчи слънцето.

 Беше облак, разбира се, дори не се налагаше да си правя труда да поглеждам, рискувайки очите ми да бъдат изпепелени в мига, в който облакът продължи хода си из небесното пространство. Освен ако самият Тор не бе решил да замести слънцето с гръмотевици в своя ден от седмицата, но той обикновено не бе склонен към такива прояви.

 И точно като по часовник гръмотевица разтърси жаркото небе, разкъсвайки го на две, като за части от секундата светлината, която преди малко изрисуваше деветте кръга на ада, се превърна някак мрачна и плашеща и топлината вече не беше топлина, а зловеща прохладност. Щеше да е егоистично да си помисля, че Богът на гръмотевиците ме бе чул и за да ми покаже колко грешах за него, изпрати гръмотевици от яд, или от смиление.

 Тогава заваля. Капка по капка.  Дребни капки. Бавно се спускаха към земята, но за една секунда, вече бяха капнали хиляди. Всяка от тях имаше собствена история, която бе по-интересна от тези на повечето хора, всяка имаше право да застане и да говори, да разказва онова, което си заслужаваше да се чуе. Но не го правеше. И точно това мълчание ги правеше толкова специални, нали?

 Първата капка вода... За някои тя беше началото на кратко хладно блаженство през горещия сезон, за други беше сигнал да се скрият под някое дърво и да приберат храните от провалилия се пикник обратно в кошницата. Но всъщност тя беше тази, на която самият Тор се бе доверил да предводи останалите до онова определено място, тази, чиято история бе най-интересната. Веднага след нея обаче заваляха и другите малки дъждовни капки, толкова бързо, че не можеше току-така да се определи коя бе „любимката” на Бога. Тя сама бе решила да не ни остави време да разгадаем тази нейна история. Бе решила, че другите истории са по-важни.

 Капките валяха думичка по думичка. Дъждът падаше бавно, но сами по себе си, дъждовните капчици прелитаха със скоростта на светлината от небето, удряйки се в земята, като разкриваха само по една дума от тази тяхна история, погребвайки я в почвата при себеподобните си.

 Дъждът продължаваше да вали. Не се съобразяваше с онези, чийто пикник бе развалил, или онези, които си бяха тръгнали от плажа или басейна заради него. Не се съобразяваше и с моите разсъждения, които плуваха като бавно потъващия Титаник в главата ми. Докато слънцето отново щеше да вземе надмощие, изгаряйки надеждите, заедно с въздуха, асфалта и листите от окъсания вехт календар.

Дъждът бе спасение. И сега продължаваше да вали... Все така, капка по капка. И когато тези капки се съберат в едно... история ще бъде чута.