20 години Конституция на Република България

Н�ъ �ършват се 20 години от приемането на Конституцията на Република България.

Четвъртата конституция след Освобождението през 1878 г. бе повод за тежък политически конфликт и противопоставяне в трудно отърсващата се от тоталитаризма държава преди 20 години.

Подписаха я 309 от 400-те депутати в Седмото Велико Народно събрание.

Съюзът на демократичните сили, подкрепен тогава от президента Желю Желев, обяви, че  мнозинство на скоро преименувалите се бивши комунисти няма морално право да изработи демократичната конституция.

В опит да попречат на приемането на конституцията, на 14 май 1991 г. 39 депутати от СДС напуснаха парламента, вдигнаха палатков лагер до храма "Света София", а в емоционален изблик бъдещият вицепрезидент Блага Димитрова изрече клетва: "Който подпише Конституцията, да му изсъхне ръката".

В крайна сметка 313 депутата гласуваха "за" тази "Конституция на безпринципния компромис", както я нарече Светослав Лучников, безспорният юридически авторитет в СДС.

На никого ръката не изсъхна, а след седмица - две 39-те протестиращи прекратиха гладната стачка и се завърнаха в Народното събрание.

Тогава стана първото голямо разцепление в СДС. Сред т.нар. "конституционни бащи" бяха над 100 от 145-те "сини" депутати.

Според основния закон България е република с парламентарно управление, единна държава, в която не се допускат автономни териториални образувания.

Конституцията установява основните принципи, върху които се изгражда политическата система на обществото - политически плурализъм, разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна.

В нея са посочени принципите на демократичната избирателна система - общо, равно и пряко избирателно право с тайно гласуване, определени са формите на собственост - частна и публична (държавна и общинска), основните права и свободи на гражданите и основните им задължения.

За 20 години в Конституцията са извършени четири промени, които са свързани главно с присъединяването на България към Европейския съюз (ЕС).

В първоначалния текст не е предвидена нито евроинтеграцията, нито бързината на развитие на електронните съобщения, нито свободата на пътуване, местене и установяване.

Първата поправка е от 24 септември 2003 г. и е свързана с мандатността, имунитета и несменяемостта на магистратите.

Втората поправка е от 18 февруари 2005 г. Към основните насоки на Република България е добавено участието в ЕС. Дава се разрешение за ''придобиване на земя от чужденци и чужди юридически лица'' и то се отнася само до лица от ЕС.

Допуска се предаването на български гражданин на друга държава или международен съд, когато такова наказателно преследване е предвидено във влязъл в сила международен договор.

Българските граждани вече могат да гласуват за членове на Европейския парламент и за местни органи.

Третата поправка е от 30 март 2006 г. и с нея е ограничен депутатският имунитет (съответно и на конституционните съдии). Новият текст гласи, че депутатите носят наказателна отговорност за всяко престъпление от общ характер.

Омбудсманската институция се закрепя на конституционно ниво и и се предоставя право да сезира Конституционния съд за установяване на противоконституционност, но само по въпроси, които засягат правата на гражданите.

Засилва се ролята на прокуратурата (контрол и самостоятелно извършване на разследването) и се намалява ролята на следствието.

 Четвъртата поправка е от 2 февруари 2007 г. и засяга взаимодействието между властите, съобразно констатации  и оценки на Европейската комисия. С нов текст се прави опит да се ограничи гласуването на народните представители с чужди карти в пленарната зала на Народното събрание.

Първата българска конституция  е Търновската (Конституция на Българското княжество), приета след Берлинския конгрес, на 16 април 1879 г. от Учредителното събрание във Велико Търново.

Втората е Димитровската конституция (Конституция на Народна република България), приета през 1947 г. и действала до 1971 г. Тя е написана по съветски модел и повтаря програмни документи на Българската комунистическа партия (БКП).

Живковската конституцията от 1971 г. (Конституция на Народна република България, 1971) е одобрена чрез референдум в който участвали 99,70% от всички гласоподаватели, а 99,66% гласували в подкрепа.

Проектът първо бил одобрен от ЦК на БКП, а механизмът е типичен за всичко случващо се в тоталитарната държава.

В преамбюл се подчертава принципът "една партия, една държава", посочената цел е социалистическото общество да прерасне в комунистическо, подчертават се връзките със СССР и с всички комунистически държави по света.

Целият държавен контрол е съсредоточен в ръцете на БКП, избирателната система е опорочена.