С лучайността в ролята на пиар с шоков ефект. Кой би могъл да предположи, че подготвяната амбициозна изложба на тема „папараци“ във филиала на Центъра Помпиду във френския град Мец ще бъде предшествана от разкритието на камера от засада, в резултат на което Франция остана без първа дама.
„Самотният стрелец“ Себастиен Валиела, днес на 42, преди 20 години издебна и друг президент, Франсоа Митеран, изваждайки наяве тайната му дъщеря Мазарин. Броят на „Пари мач“, публикувал тогава снимката им на излизане от ресторант, бил разпродаден в тираж 1,4 милиона.
Изложбата „Папараци! Фотографи, звезди и артисти“ (от 26 февруари до 9 юни) има амбицията да анализира съществуващата от почти век практика в различните й аспекти – исторически, юридически, етичен и естетически. Обявената главна задача е да се види как това явление, свръхприсъстващо в нашия делник и колективни представи, поставя въпроси за отношението ни към печата, известността, воайорството.
С повече от 600 творби от различни жанрове (фотография, живопис, скулптура, видео, инсталации) се изследва практиката на папараците като естетика и социално явление. Проследява се развитието на сложните и бурни отношения между „ловците“ с камера и „жертвите“ знаменитости. Асове в тази дисциплина са изправени срещу произведения на Ричард Аведон, Реймон Депардон, Уилям Клайн, Герхард Рихтер, Синди Шерман, Анди Уорхол, все творци, вградили размисъл в този модерен мит.
Раждането на папараците често се свързва с филма „Сладък живот“ (1960 г.) на Фелини. Но всъщност италианският режисьор е само кръстник на доста по-стара практика. Тя съществува от началото на ХХ век и развитието на илюстрования печат, довело до промяна на съотношението текст/снимки. Фелини съчинява прозвището папараци, като кръстосва две думи: „папатаци“, досадните дребни комари, и „рагаци“ , хлапаци.
Мишените на папараците са предимно въплъщение на променящата се с времето женственост. В изложбата различни моменти от практиката на папараците, които предлагат стоката си на все по-дръзкия и агресивен пазар на знаменитостите, са представени чрез седем женски фигури.
Лиз Тейлър, това е първата целувка, която предизвиква скандал в италианската преса. Брижит Бардо, това е началото на нахалното посегателство върху личното пространство и буквалното преследване на известни лица, за да се задововолява нарастващият глад за сензации и светски клюки. Натискът върху монакските принцеси Каролин и Стефани става още по-силен – двете вече не могат да си мръднат и пръста, без да бъдат заснети. Джаки Кенеди, това са първите процеси. Лейди Ди, това е фаталното преследване до смърт.
Бритни Спиърс и Парис Хилтън олицетворяват вече момента на нарочното, „доброволно“ разголване и излагане на показ, съвпадащ с разцвета на новите технологии.
Мрежата от променящи се отношения между преследвани и преследвачи е също във фокуса на интереса на изложбата в Мец. Знаем, че знаменитостите съвсем не се ограничават с ролята на „пасивна жертва“, те се защитават, дори налитайки на бой, ако не предпочетат по-елегантно да влязат съучастнически в играта. Откакто видимостта в медиите стана капитал, който си струва да бъде управляван, обектите на папараците все по-често са съгласни да сътрудничат за „откраднати“ снимки.
Кураторът на изложбата Клеман Шеро е историк на фотографията и аргументирано разглежда тази особена нейна практика. Той е убеден, че тя заслужава вниманието на музеите като специфична естетика. И припомня думи на Сюзан Зонтаг, че не е необходимо зад камерата да има артист, за да се получат образи с определена красота. Ситуацията, мигът, случайността могат да направят един образ красив.
„Ето една изложба, която идва точно навреме! Програмирана от години, ретроспективата в Центъра Помпиду-Мец „Папараци! Фотографи, звезди и артисти“ показва и анализира цял един пласт популярна фотография, най-„бедната“ естетически и най-несвикналата с музеите – тази от светските списания. Докато корицата на Closer принуди президента на републиката да направи необичайно сантиментално „разясняване“, уловената със светкавица поза на Бритни без гащи се оказва окачена в една културна институция сред най-уважаваните.
Ала изложбата в Мец не просто продължава поп жеста след Анди Уорхол – вече прекалено подравнен и систематизиран до втръсване, който се състои в „окултуряване“ на отпадъци чрез рециклирането им нагоре... В крайна сметка това просто отговаря на неудържимото ни желание да видим, на което на свой ред откликва пазарът на знаменитостите. Изложбата изследва как тези образи пускат корени в колективната памет, как се превръщат в частици време, изтръгнати от забравата, малки късове реалност“, писа Фредерик Боно в сп. Inrockuptibles.
