Войната в Украйна не е „братоубийствена“
Помните ли Гогол в „Шинел“, който казва на едно място така: „Ничего нет сердитее всякого рода департаментов, полков, канцелярий и, словом, всякого рода должностных сословии. Теперь уже всякой частный человек считает в лице своем оскорблением все общество“?
***
Дори и да не, тук имаме две нива на ирония: едното е „по-вкусното“ (Николай Василич е украинец, който съвсем естествено пише на руски и се е записал с прословутите „златни букви“ в руската литература), а второто – да го наречем, „по-горчивото“. И то е, че геният от Великі Сорочинці (или, разбира се, Великие Сорочинцы), Полтавско, сякаш е предвидил соцмрежите в момента, особено в това състояние на война – т.е., че всяка лична обида сякаш се превръща в обида за цялото общество.
***
А то може и да не е така – нито при иронията на Гогол, нито в момента. Бог знае, а (да напомним великия сарказъм на Илф и Петров към съветската богоборческа власт) понеже няма Бог, значи никой не знае.
***
Най-голямата ирония обаче би се съдържала във факта, че Гогол се смята за руски писател, и би бил изумен, ако гледаше някъде отгоре (или отдолу, заради небогоугодните си писания като вечерите в Диканка или пък „Женитба“, хаха) как личната му идентичност е разцепена на две днес, и руската държава напада и убива в украинската.
***
В неосъветска Русия днес обичат да го цитират, особено онова на Тарас Булба към сина му Андрий (пардоне моа за русофилите, Андрей, ако ми се схваща намигането) - "я тебя породил, я тебя и убью"
***
Но ние днес, като европейци, би трябвало да си задаваме и въпроса „имам ли неотменното право да те убия, само защото (съм решил, че) съм те създал“. Помислете.
***
Помислете и за факта, че при Гогол в случая става въпрос за непроходими запорожки казаци и колективистична култура, според която вертикалното патриархално взима връх. В други недоразвити обществено-литературни отношения (например), последният мохикан Ястребово око предупреждава своя Ункас (поне според Дж. Фенимор Купър), че има „родово“ право да го убие.
***
Защо пак посегнах към тази щекотлива културна тема? Много просто – заради възцарилото се у нас обществено мнение на сума ти „неумелые“ (инепти?) у нас, според което ние не бивало да бързаме да заемаме страна в тази ужасяваща, братоубийствена война.
***
Пардоне моа – „братоубийствена“ в случая звучи като руски имперски термин от от 19-ти век, защото руснаци и украинци отдавна не са братя, още от „Голодомора“ насам. Колкото и да са воювали рамо до рамо в Отечествената. И всички руски приказки за украинските колаборатори тогава не отменят Бабий Яр.
***
(Тук само да напомня на определена прослойка: докато вие нещо там си спорите ожесточено, а аз философизирам, съвсем реални хора умират съвсем реално в „специалната операция“ на Путин.)
***
Никой от нас не е чувал ракетните удари, самият ужас на войната, на никой от нас не му се е случвало да му се пукнат тъпанчетата от ракета в близост.
***
Баба ми, софиянка, по едно чудо преживяла съюзническите бомбардировки, ми разказваше най-вече за звука, за истинския ужас от самия звук на бомби. Освен от животинския страх за себе си.
***
Така че всеки, който у нас се изказва за „спациалната операция“, да си затваря устата и да има предвид, че не е чул бомба в близост, която да му разпори ушите, освен всичко друго.
***
И, разбира се, дано никога не я чуе.
***
В този прословут „ред на мисли“, никой от нас тук не е жертва, ако не броим истината.
***
Към голямата група хора, за които Русия – въпреки нечовешката агресия – продължава да бъде знаме (само средното зелено „случайно“ сменено със синьо, нали): дами и господа когнитивно предизвикани, другари мои, ако не бяха ЕС и НАТО, сега – както е казал учителят Дънов – можеше и да ядете дървото. Казвам го с цялата си остатъчна елегантност. (То, впрочем, не е късно – и тогава никви нископлатени или обикновени „полезно-идиотски“ дрънканици няма да имат никакво значение.)
***
Досущ както сме го яли това дърво в привременното руско управление (поклон пред воините на имперска Русия за Освобождението, да не решите, че съм го забравил), но най-вече в годините 1945-1985.
***
Нашите най-велики възрожденски фигури – от Раковски до Захарий, че и Вазов – отдавна са ни предупредили, но няма кой да ги прочете в цялост. Отчасти и заради факта, че на когнитивно предизвиканите им е било преподавано по съветски учебници.
***
А вие продължавайте с простоватия „дигитален грохот“, според сполучливия израз на моя съмишленик и колега антрополог проф. Ивайло Дичев.
***
Най-лошото е, че не само нямаме съгласие по съвсем прости културологични въпроси, а дори напротив: имаме, по моему, срамна путинофилска (а защо не и чисто русофилска) омилетика в определени медии, пришпорена и от определени партии.
***
Има и още: например subversion и сингуларност, ще ме прощавате за мултилингвистиката. Първото се мъчи, опозиционно или не, да омаловажи и смачка усилията на проевропейщината; това само по себе си не е лошо, но има и лоша новина, и тя е, че трябва да заемем твърда позиция по редица въпроси. (Което, в точно този формат, изглежда културологично и политически невъзможно.)
***
Второто е по-сложно, дори извън математическо-айнщайновия смисъл – древните римляни също са имали на моменти този проблем (тук напълно изключвам днешното му значение, свързано с ASI, artificial super intelligence). „Singularitas“, както е в оригинал, означава нещо като „единно обществено мнение“ (включително и според мойта лингвистична трактовка); измислено е по време на Републиката, малко след братята Гракхи. Дори римските граждани (cives) чувстват, че има нещо такова като обединение за общи цели, колкото и да им се критикува. Т.е. „сингуларността“ в културен смисъл е нещо, което на нас като общество решително ни липсва.
***
Добре, днес при нас, разбира се, е далеч по-сложно. Ние, като общество и доминантен културен код, приличаме на крокодилите, оцелели като едни от най-старите животни изобщо – най-вече чрез това да бъдат тъпи, агресивни и всеядни.
***
И чието средно IQ е със стайна температура.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
