Моята река

- Сине, отиваме на едно място, което много обичах, когато бях малък като теб.
- Къде ще ходим, тате?
- Когато бях дете, всяко лято ходех на село при моята баба. Там се катерехме по дърветата и по цял ден не се прибирахме в къщи. Обикаляхме цялата борова гора. Аз най-много обичах да крада ябълки от съседите и да си бера орехи от дървото пред нас. Правехме си лагерни колички и се пързаляхме с тях. Беше страхотно. А когато станеше много горещо, се къпехме в реката под селото. Обичахме да си ловим риба и да я печем на огън. Това е най-вкусната храна, която съм ял - не купена, а директно уловена от моята река.
- Яденето на мама не е ли вкусно?
- Вкусно е. Ще кажеш на майка си, че така съм казал! Но когато сам си уловиш храната и я приготвиш със собствените си ръце е различно. Като бях дете, ходехме по нивите и си беряхме царевица, а след това я печахме на жар. Аз вземах "на заем" яйца от курника на баба и също ги изпичахме. И сега като се сетя, устата ми се пълни със слюнка. Ще видиш, че много ще ти хареса. Взех храна в една кошница за пикник и две въдици с малко стръв - ще половим риба, ще хапнем и вечерта ще отидем да спим при баба ти.
- Тате, а защо не взехме и мама?
- Защото тя няма това търпение да седи с часове край водата и да чака да клъвне рибата. А и като ме види как приготвям храната, ще ми мърмори, че не го правя както трябва и ще настоява тя да го сготви по "правилния начин". Това не го казвай на майка си!
- Добре! А кога ще пристигнем?
- След малко, сине. Изгледай едно клипче на таблета и ще сме там.
...
- Тате, къде сме?
- Не знам. Опитвам се да позная мястото. Преди тук имаше обработваеми ниви, а сега има само бурени и тръни. Ето там бяха селскостопанските сгради, а сега са в руини.
- Защо колата друса така?
- Пътят е целият в дупки. Имай търпение, скоро ще стигнем.
- Тате, какви са онези хора, които копаят в земята?
- Не знам, но не обработват нивата. Мисля, че са иманяри и търсят злато.
- А защо тази табела е така надупчена?
- Това беше табелата на входа на селото, но някой е стрелял по нея.
- Тате, защо тази къща е съборена? И къде са хората?
- Не знам, сине, почакай малко, все ще видим някого.
- Защо къщите нямат прозорци и врати?
- Някой им ги е откраднал, предполагам.
- Тате, защо дърветата са отрязани? Останали са само дънерите.
- Хората са искали да се стоплят с тях и са ги отрязали целите.
- Но нали има гора? Защо са рязали селските дървета?
- Ами тя и гората я няма. Погледни в дясно. Виждаш ли голата планина? Там имаше гъста борова гора, а сега няма нищо.
- Тате, защо на тази сграда пише библиотека, а покрива й го няма?
- Като бях малък, тук идваха по сто деца за книги, а сега в селото няма много деца и някой е използвал керемидите, за да си построи свой покрив.
- Защо хората, които стоят пред магазина изглеждат така? Дрехите им са скъсани и миришат ужасно - усеща се дори от тук.
- Ами защото са бедни и нямат какво да работят, а като нямат пари, няма как да си купят храна и дрехи.
- Тате, виж! Три деца! Защо не са на училище?
- Ами училището е съборено. Не го ли видя? Току-що минахме край него.
- Това училище ли беше? От него бяха останали само стените. Къде са чиновете и дъските? Къде е сградата?
- Не знам, сине!
- А каква е тази къща? Цялата е оградена с бодлива тел и това куче, което лае вътре, изглежда зло.
- Това е домът на баба ти.
- Не искам да влизам вътре, страх ме е от кучето.
- Добре, изчакай ме, ще се обадя на баба ти, че сме тук.
...
- Сега отиваме на реката. Само да слезем по хълма и сме там ...
- Тате, стигнахме ли? Къде е реката?
- Не знам, сине, моята река я няма. Тук имаше дълбок вир, а сега има само боклук. Някой е превърнал коритото на реката в сметище.
- Виж там! Един човек води стадо крави. Да го питаме къде е водата?
- Добре, да го попитаме.
- Добро утро! Знаете ли къде е реката и какво е станало с нея? И защо има толкова много боклук?
- Добро да е! Явно не сте от тук и затова не знаете. Преди години иманяри копаха около изворите горе в планината и водата се разсърди и спря да тече. След това започнахме да изсипваме боклука в празното корито - поне да го ползваме за нещо. Пък и общината спря да събира боклука и за да не се трупа по улиците го докарвахме тук. Вие на кой сте деца?
- На баба Пена.
- А, ясно. Ония двете крави с черните петна са нейни.
- Сполай ви.
- Айде, лек път.
- Тате, какво е сполай?
- На диалект това означава "благодаря".
- А защо не му каза директно така?
- Защото по-лесно ще ме разбере, ако му го кажа така, както той си го знае.
- Тате, други диалектни думи знаеш ли?
- Знам. По-късно ще ти ги кажа, за да ги знаеш и ти.
- Добре. Така и аз ще знам как да си говоря с хората. А сега какво ще правим?
- Ами най-добре е да се връщаме при баба ти. Нямаме повече работа тук.
- Тате, в България е ужасно.
- Знам, сине. Добре, че ние не живеем тук. При нас има и вода, и реки, а боклукът е в сметищата, а не навсякъде.
- А защо в България се случва всичко това?
- Не знам. Никой не знае. И надали някога ще разберем.
- Тате, много ми е мъчно за България - никоя страна на света не заслужава това.
- И на мен ми е мъчно, но нищо не можем да направим. Не зависи от нас.
- А от кого зависи?
- От всички българи. И от политиците. Когато всички се променят и държавата ще се промени. Ще видиш.
- Наистина ли?
- Не знам, сине, бъдещето ще покаже. Но не спирай да се надяваш - надеждата умира последна. Може един ден и нашата река отново да потече, кой знае.
- Тате, обичам те.
- И аз много те обичам. Знаеш ли ... откакто се роди, ти си моята река. Понякога просто обичам да седя край теб и да те слушам как шумиш около мен. Докато теб те има, в мен ще има надежда за бъдещето.
- Тате, защо плачеш?
- Не плача. Нещо ми влезе в окото. Ей сега ще ми мине. Хайде, да отиваме при баба ти, за да обядваме. Много съм гладен.
- И аз съм гладен.
- Добре, да тръгваме ...