С офийският университет е отново окупиран. Това, доколкото мога да си спомня, се случва за четвърти път от падането на комунизма от 1989 г. и всеки път по удивителен начин съвпада с мандати на управление на БСП (или, както е днес, на коалиции, доминирани от БСП)., пише проф. Калин Янакиев в коментар за портала "Култура".
Само по себе си това обстоятелство е знаменателно и сигурно силно би учудило хора, наблюдаващи страната ни откъм запад. Защото ако БСП е „левица”, то тя по-скоро би трябвало да разчита на симпатиите на по-младите генерации, които – според западните мерки – са „по-скоро ляво настроени”.
Това следователно, че БСП на четири пъти в най-новата ни история успява да „взриви” тъкмо най-младите и образовани хора показва, че противно на „екзактните” политологични определения, по-точни интуитивни понятия за тази партия има т. нар. улица, която продължава да я нарича „комунистическа”, да усеща в нея тоталитарни рефлекси, тоталитарен цинизъм, тоталитарно презрение към ценностите (в противовес на сляпата убеденост в чистата „целесъобразност” и решаващото значение на властта сама по себе си). Защото тези неща вече могат и почти винаги от епохата на откровения комунистически тоталитаризъм са предизвиквали омерзението на младежта.
Това обаче днес не занимава особено анализаторите. Те са силно увлечени да правят сравнения и различавания между сегашната „окупация” и тази – първа и най-запечатала се в паметта – от 1990 г. Те наистина по много неща се различават, а по някои неща си и приличат (ще си позволя да кажа, че най-много прилики има в реакциите на властта по отношение на тях).
Основната разлика обаче съвсем не е в числеността на студентите, окупирали Университета и които, видите ли, тогава били стотици, че даже и хиляди, а днес са „едва няколко десетки”. Направете си труда да отидете в Народната библиотека и да издирите тогавашните официози, за да видите, че и в тях и тогава се говореше за „малка група лумпени” (въобще „лумпени” бе типичната заклеймяваща дума на комунистите от ранните 90 години), мързеливци, които не искат „да си учат уроците”, не могат да си взимат изпитите и, също като днес, пречат на едно „огромно мнозинство” добри деца да усвояват знания. Ще видите също, че и тогава целенасочено се премълчаваха имената на преподавателите и интелектуалците, които подкрепяха окупиращите студенти, като по този начин протестът – от изява на целокупната интелигенция биваше свеждан до „младежко безобразие”.
Истината е, че както през 1990 г., така и днес, инициативната група, „взривила” акцията е немногобройна (това, ако се замислим, е съвсем естествено), но както тогава, така и днес, много бързо акумулира широка и обществена, и собствено академична подкрепа, чисто и просто защото както студентството, така и сградата на Университета са силно символично натоварени реалии.
Основните разлики между протестите от 1990 г. и днешните са другаде. Първата е, че през 1990 г. обектът на непоносимостта бе ясно (и тясно) локализиран – той бе почти непокътнатата все още номенклатурна върхушка на тоталитарната партия, с всичките й до болка познати методи на репресия и манипулация. Но ето защо и усилието, което протестът имаше да извърши тогава, макар и радикално, почти героично, изглеждаше като еднократно и окончателно. А това предизвикваше особен, дълбинен (въпреки непреодоления страх) оптимизъм, усещане за извършване на историческо действие.
Днес на окупиращите студенти също дълбинно и въпреки радикалната им словесност е ясно, че дори пълният успех на акцията – падането на това правителство, разпускането на това Народно събрание – няма да доведе до ликвидирането на злото, защото то отдавна е систематизирано на много и много обществени нива, „разпълзяло се е” на шир и в дълбочина. Усещат, че до този отвратителен в лицемерната си конфигурация Парламент, до това бутафорно правителство се стигна, защото зад кулисите на централните институции има много и много дълбоко едни зад други разположени „задкулисия”. Разбират, че въставайки срещу настоящата власт те срещат пред себе си напр. медийната империя на Делян Пеевски – тази месомелачка на журналистически съвести, превърнала медийната среда в гнусен бульон от дискредитиращи кампании, нагли митологизации, целенасочено опростачаване и масови психози – която направи възможна настоящата власт.
Срещат пред себе си свръхвлиятелни монополисти със скрити лица, които направиха възможна настоящата власт. Срещат пред себе си, не както през 1990 г., тъпата апатия на една зашеметена от полувековен страх и мизерия „народна маса”, а придобилата наглост, глас, впечатляваща осанка и цяла своя „култура”, еманципирала се простащина, която е не вече техен пасивен, а активен, при това – много-образно активен противник. Ето защо, за разлика от 1990 г., въпреки решителността на действието, в настоящата академична окупация дреме една предварителна скептичност.
Дори да останем решителни докрай, дори да успеем – после какво?
Този въпрос не стоеше в дъното на съзнанието през 1990 г., когато изглеждаше ясно, че „после” идва обратното на комунизма. Сега не е съвсем ясно какво „после” и даже е ясно, че ще се наложи да има и после, и после, и после. И струва ли си тогава да се започва, да се продължава… Това е и основната опасност, която лежи в корените на днешните протести въобще. Ще резюмирам тезата си само с един щрих от дискусията, последвала лекцията, която изнесох пред протестиращите студенти още в първия ден на тяхната акция. Понеже в нея говорих за генезиса на политическото блато, което се ширна у нас през изминалите 23 години мъчителен преход, един студент ме запита след края: а докога ще съумеем да изтърпим неговото разширяване.
Усетих, че се надяваше да му отговоря с някакво заклинание от типа – докато не ни извади от търпение, докато не се „взривим” и т. н. Но усетих също, че ми задава този въпрос и защото, въпреки очакването си, има опасения, че може и да не се „взривим”, че под „докога” с ужас мисли „все така”, „никога”. Затова му отговорих, че са възможни два изхода: единият е да търпим „блатото” до днес, до ето сега, когато ще трябва да започнем да се борим, но другият е – да го търпим докато окончателно не паднем в униние и не се сживеем вече напълно с него. Кой от двата изхода ще ни се случи, ние не можем да предвидим, но можем да участваме в случването на един от двата. Защото те и въобще не зависят от нашите предвиждания, а от нашите действия и търпение.
Другата разлика между „окупацията” от 1990 г. и днешната е, че онази – тогавашната – бе предизвикана от реакцията на една лъжа (прословутата, отречена от Петър Младенов реплика за „танковете”). Лъжа, поради абсолютната несвикналост на комунистическата номенклатура да отговаря публично за думите си и въобще да има съзнание за публичната отговорност за думите (комунистическата власт не бе словесна, тя бе непосредствено, първосигнално командна и носителите й затова, колкото и парадоксално да звучи, нямаха нужда да лъжат публично).
Днес поводът за студентската акция може и да е едно скандално-лъжливо решение на Конституционния съд, но лъжата е основният (и най-масов) публичен продукт на властта изобщо. Лъжа са цели партии – дори практически всички партии в настоящия Парламент. БСП, както казах в началото, е лъжата за „левицата” на България, ДПС е движение за етнически и надетнически патроно-клиентелизъм (а не за „права” и „свободи”), „Атака” е не партия на националистите, а партия на евразийците в българското Народно събрание. ГЕРБ е подменената десница. Как да поискаш оставката за една лъжа, както бе тогава? И кой да я подаде? Най-вече обаче – а какво след като я подаде? И след един евентуален скорошен край на 42 Народно събрание партиите-лъжи ще продължат да съществуват, да подменят политиката в страната ни, ще станат лъжи в оставка, но на тяхно място няма да дойде „истината”. Даже ще се струпат още лъжи – за да режисират евентуалната лъжа на следващите избори. Следователно и тук разликата е в сложността на настоящото политическо усилие, в много по-голямото търпение, което се изисква от тази генерация протестиращи, при негарантиран оптимизъм на душевното настроение.
Накрая, съвсем накратко за приликите на тогавашната и на днешната „окупация”. За едната вече казах: и спрямо тогавашната и спрямо днешната заработват удивително еднакви схеми за дискредитация – „шепа лумпени”, „петдесетина души”, „задкулисна организираност” (тогава от СДС, днес от ГЕРБ, Реформаторския блок, кръга „Капитал”, Джордж Сорос и въобще световния империализъм)…
Другата прилика е, че както тогава, така и днес има среди готови да предоставят грубата си сила за разгонването на студентите. През 1990 г. това бе вече отдавна забравената „текезесарска” фюрерка Радка Налбантова, заканила се да докара в Университета стотици комбайни, с които да го превземе. Днес това безспорно са шпиц-командите на Волен Сидеров, който от лятото жадува за „граждански арести”. Силно се надявам както тогава Радка Налбантова не изпълни заканата си, така и днес „националният вожд” да не прояви неблагоразумието да събере паплачта си пред Университета. Защото, ако случайно нападне нашите деца вътре, ще предизвика такъв взрив, че и цялата полиция на страната няма да спаси свещената му централа.
