Между другото Филип Димитров описва неизвестни подробности за историческото признаване на независимостта на Република Македония. Ето тази част от интервюто:
... Христо Буцев: Вашето правителство призна Македония. Тогава обаче се говореше за разногласия между вас и президента по този въпрос.
Филип Димитров: Президентът Желев, по сърце, беше сторонник на признаването на Македония точно толкова, колкото и аз. Но в момента, в който това се случи, ние бяхме в една много специфична ситуация, която определи кой действа и кой не.
Първо, комисията "Бадентер" (бел. ред. - Комисия на ЕС, която е трябвало да се произнесе по въпроса за признаваемостта наотделните републики на разпадащата се Югославия) ни тръсна решение вечерта преди заседанието на министерския съвет. Да не вземем становище на следния ден значеше да вземем негативно или колебливо становище. Това не можех да допусна. И да отворим вратата на всичко, от което се боях като от огън.
Комисията беше създадена в Маастрихт, когато всъщност се подписа прочутият договор, за общо действие на европейските държави към самообявяващите се републики. В знак на "пълна лоялност" към взетите решения, Германия призна една седмица след това Словения и Хърватска, с което въпросът стана особено объркан.
И се обърка още повече, когато Комисията "Бадентер" се произнесе, че трябва да бъдат признати само Македония и Словения.
В тази ситуация един скромен български премиер би могъл или да не прави нищо, или да се скара с всички, или да направи това, което направих аз.
Да не правя нищо, както казах, не можех. Имах кошмар - беше януари 1992 г., войната в Босна още не беше започнала, но се очертаваше, че някъде ще има война и то тежка. Точно в това време Милошевич и хора около него говореха все по-често за Македония като за Южна Сърбия.
Втори кошмар: в Солун се състоя милионен митинг, където едни "добри хора" викаха: "Македония е гръцка!". А аз не бих искал да видя половината от това множество в София да вика, че Македония е българска.
Всякакво провлачване на решенията щеше да доведе неизбежно до емоционални патриотични изблици, които в крайна сметка щяха да направят невъзможно разумно последващо действие.
Или най-малкото, да ни поставят в силно затруднено положение пред света - в този момент още не беше открит път за никоя от източноевропейските държави към НАТО, но беше пределно ясно, че ако имаш разправии по границите си, трябва да забравиш за НАТО. А това беше моя стратегическа цел от самото начало.
Третият ми кошмар беше свързан с бежанците. Ако, не дай Боже, Сърбия започне нещо по отношение на Македония, представяте ли си потоците от бежанци?
При липса на яснота на правилата на играта, ние трябваше да се изправим сами срещу целия този ужас. И затова беше абсолютно необходимо да се действа решително и бързо и да се даде ясна рамка на събитията.
Проблемът беше, че президентът Желев се намираше между първи и втори тур на президентските избори. Признавам, че очаквах подкрепа от него.
Той свика един съвет по националната сигурност, спомням си как вървяхме с министъра на правосъдието (Светослав Лучников) и министъра на вътрешните работи (Йордан Соколов) през Ларгото, духаше силен вятър...
Военният министър (Димитър Луджев) вече си беше там, при президента. Появи се Бригадир Аспарухов ( директор на Националната разузнавателна служба по онова време), който обясни, че на границите вече се струпва сръбската войска, която незабавно ще влезе в България, ако ние признаем...
Дивотии, пълни дивотии. И в цялата тази суматоха президентът Желев разбираемо не прояви инициатива и каза: "Вървете, оправяйте се; признаването е прерогатива на правителството".
По това време Стоян Ганев (министър на външщните работи) се обаждаше по телефона, за да обясни как Ханс Дитрих Геншер (вицеканцлер и външен министър на Германия) му казал да не признаваме нищо.
Не съм питал Геншер, но това си беше очевидна лъжа. Ако имаше нещо, което на Геншер да му беше важно в момента, то беше да не е съвсем сам в цялата тази история. И очевидно за Германия да признаваме беше много важно.
Друг е въпросът, че ако ние бяхме направили гафа да не признаем Хърватска, там вероятно щяхме да имаме други дертове. И затова моето решение беше признаването на всички - което включваше и Босна, въпреки доста спорната ситуация там.
За мен беше по-изгодно да изглеждам некомпетентен в конституционно-правно отношение по въпроса за Босна, отколкото да си създам беля на главата и да бъда един от хората, насърчили Милошевич да влезе в Босна. Това би направило признаването да олекне и да стои като подстрекателство: "Изяж не този, но другия".
След като достигнахме до решението за признаване, Стефан Тафров (зам.-министър на външните работи) се отправи към президентството, за да напише изявлението на Желев, с което той трябваше да заяви своята подкрепа за правителственото решение.
Аз имах глупостта да поканя колегите си на чаша коняк в чест на великото дело, което сме извършили, и на чашата коняк те се "разсъхнаха". Надигнаха се едни гласове за това, че: "Ние, нали, хубаво признахме, ама дайте да не си казваме".
Копринка Червенкова: Как да не си казваме?
Филип Димитров: Така - да не си казваме. Да изчакаме да си дойдат в София Стефан Савов, председателят на парламента, и Стоян Ганев, които липсваха, да седнем с комисиите в Народното събрание и като получим тяхната благословия, да си обявим решението.
Въпросът беше, ако не я получехме - защото в парламента нещата бяха доста на кантар - какво става?
И след като министрите се разотидоха с това становище, аз се хванах за главата и след кратко мислене, взех сам решението - и признах Македония.
Конфликт с президента Желев в това отношение не сме имали, напротив. Тъй като вече му бяха казали, че няма да прави изявление, аз му се обадих и му казах, че може да се изявява съвсем спокойно, защото аз поемам отговорността и признаването на Македония ще бъде обявено в следващите 15 минути.
Това може би е бил най-любовният ни момент с Желев. Той каза: "Каквото и да стане с теб, оставаш в историята"...
А това, колко важно беше да признаем, може би най-добре се символизира от една фраза, тя трябва да стане известна.
Стефан Тафров отиде по моя поръка в съответните посолства. С Германия и Италия нещата бяха ясни, но Франция, Великобритания и САЩ трябваше да бъдат подготвени за това намерение.
И поставяйки по подходящия начин въпроса на Ричард Томас - ако ние бихме решили да признаем, как би погледнало на това, според вас, правителството на Нейно Величество, отговорът беше: "Ако признаете, ние, естествено, няма да ви подкрепим; ако не признаете, просто няма да ви разберем."
Това казва всичко. Просто от нас се очакваше да поемем своята отговорност...
------------------------------------------------
Вижте пълния текст на интервюто на Филип Димитров във в. Култура - kultura.bg
Източник: kultura.bg
Последвайте ни
