Още по темата

В американската външна политика най-сетне се стигна до исторически повратен момент, но за изненада той съвсем няма отношение към ефектното и скандално президентство на Доналд Тръмп.

В продължение на повече от 25 г. след края на студената война една от определящите теми на американската политика беше опитът за глобализация на либералния международен ред, който първоначално беше наложен на Запада след Втората световна война, пише Хел Брандс в „Блумбърг” (Bloomberg).

Русия заплаши да блокира „Фейсбук“

Гардиън: Задава се сериозен конфликт между САЩ и Китай

Китайците предизвикаха „Епъл”

Вашингтон се надяваше да осъществи тази задача по пътя на дълбока интеграция на нейните потенциални противници, а именно Русия и Китай, така че у тях да изчезне желанието и способността да се противопоставят на САЩ.

Целта беше с помощта на икономически и дипломатически стимули всички основни световни държави да бъдат привлечени в една система, която ще ги удовлетворява и където ще господстват съединените щати и американските ценности.

Това беше опияняващо със своята дързост идея, основаваща се на представата, че Русия и Китай необратимо вървят по пътя на политическата и икономическа либерализация, и че в крайна сметка те могат да бъдат склонени към такъв вид определяне на собствените си интереси, който отговаря на американския.

Само че този проект днес очевидно е в задънена улица. Като нова цел на американската стратегия сега се подразбира не интеграцията на съперничещи си помежду си големи държави в истински глобален световен ред, а защитата на съществуващата международна система – успешна, макар фактически непълна – от техните опустошителни действия.

Когато противопоставянето на свръхдържавите приключи, демокрацията и свободните пазари започнаха да се разпространяват със скоростта на горски пожар, стените падаха, изчезваха геополитическите бариери.

Даже Русия и Китай – първата, отдавнашен геополитически съперник на Америка, другата – бъдеща велика сила, проявяваха интерес към интеграция и по-тясно сътрудничество със световната общност под ръководството на САЩ. Изглеждаше възможно движението на света към единен модел на политическа и икономическа организация и единна глобална система, начело със Съединените щати.

Насърчаването на този сценарий стана главна грижа на американската политика.САЩ стремително задълбочаваха дипломатическите си отношения с Русия на Борис Елцин и поощряваха провежданите там демократични и пазарни реформи, но едновременно с това да се застраховаха за в случай на възможен руски реваншизъм и европейска нестабилност, предоставяйки членство в НАТО на страните от бившия Варшавски договор.

По аналогичен начин Вашингтон провеждаше „всеобхватно ангажиране“ на Китай, съсредоточавайки се върху интегрирането на Пекин в световната икономика и подтиквайки го да поеме по-активна роля в регионалната и международна дипломация.

Идеята се състоеше в това, че един по-богат Китай в крайна сметка ще стане по-демократичен, доколкото увеличаващата се числено средна класа ще започне да оказва влияние на правителството, изисквайки политически реформи. Интеграционната политика на Америка едновременно с това се готвеше да предостави на Пекин негов собствен дял в съществуващия либерален ред начело със САЩ и по този начин да отстрани поводите за недоволство.

Според администрацията на президента Бил Клинтън този подход се основава на „стремежа на двете страни към участие в световната икономика и глобалните институции и подразбиране, че всяка от тях ще се ползва от преимуществата на интеграцията, при това поемайки съответните задължения”.

Тази стратегия, която заместник-държавният секретар на САЩ Робърт Зелик през 2005 г. охарактеризира като модел на „отговорните заинтересовани държави”, отразяваше отдавнашната мечта завинаги да бъде оставено назад геополитическото и идеологическото противоборство на ХХ век.

Само че, както показва последното десетилетие - отначало в Русия, а сега и в Китай – този подход се е основавал на две предположения, които не издържаха проверката на реалността.

Първото от тях е, че Китай и Русия действително неотклонно вървят към икономически и политически либерализъм от западен тих.

В края на 90-те години на миналия век на фона на икономическата криза и политическия хаос, руските реформи спряха. В продължение на следващите 15 г. Владимир Путин постепенно възстанови ръководния модел на все по-откровен политически авторитаризъм и таен съюз между държавата и основните делови кръгове.

В Китай ръстът на икономиката и интеграцията в световната икономика не доведоха до „неизбежната“ политическа либерализация. Вместо това Комунистическата партия използва главозамайващите темпове на икономически растеж като способ да придобие легитимност и да си купи спокойствие. През последните години политическата система в Китай фактически стана по-авторитарна: правителството усърдно потиска правозащитната дейност и независимата гражданска активност, а централизацията на властта достигна до невиждани от десетилетия мащаби.

Второто допуснато предположение се заключаваше в това, че тези държави могат да бъдат склонени към определяне на своите собствени интереси по такъв начин, който би бил удобен за САЩ.

Но бедата е в това, че Русия и Китай никога не са искали напълно да приемат американския либерален ред и идеи, да не говорим за разширяването на НАТО в бившата сфера на влияние на Москва и запазването на съюзите и военните формирования на САЩ покрай китайските граници в Източна Азия.

През последното десетилетие Русия със сила и заплахи се стреми да превъзмогне следвоенното европейско устройство, като най-ярки примери за това са нахлуването в Грузия през 2008 г. и в Украйна през 2014 г.

Правителството на Путин също така активно се опитва да подкопае ключови институции на либералния ред, такива като НАТО и Европейския съюз, освен това агресивно се намесва в избори и вътрешни политически работи на западните държави.

От своя страна Китай с радост се ползва от преимуществата на включване в световната икономика, при това той все по-често се стреми да доминира в морската си периферия, потиска и заплашва съседите си, започвайки с Виетнам и завършвайки с Япония, и отслабва съюзите на САЩ в Азиатско-тихоокеанския регион.

Както писа Томас Райт от Института Брукингс, тези държави се държат в духа на класическия ревизионизъм.

Казано накратко един напълно интегриран свят днес е невъзможна цел. Успешна защита на съществуващия международен ред, който беше построен от САЩ и беше оглавяван от тях в продължение на много години, ще бъде достатъчно предизвикателство и задача.

Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.

За още новини харесайте страницата ни във Facebook ТУК