Още по темата

„Историческата промяна е като лавина. Всичко започва от покрит със сняг планински склон, който изглежда стабилен. Промените се случват под повърхността и са невидими. Но нещо идва.”

Това пише историкът Норман Дейвис, цитиран от автора на британския „Индипендънт” Юсеф Ел-Гингихи в текст по повод 100 годишнината от Октомврийската революция в Русия.

Защо Путин не отбеляза 100 г. от Великата октомврийска революция

1917 – годината, която Путин би предпочел да забрави

На 7 ноември (25 октомври по стар стил) силите на болшевиките, предвождани от Владимир Ленин, извършват преврат срещу временното правителство в Петроград и на практика започват завземане на властта в тогавашната Русия.

Следва гражданска война със стотици хиляди жертви, която в крайна сметка ще доведе до създаването на Съюза на съветските социалистически републики през 1924 година.

Следват Сталин, колективизацията, десетки милиони умрели от глад или убити, безброй репресирани, 70-годишен тоталитарен режим, репродуциран в голяма част от Източна Европа.

Близо 30 години след края на социалистическият експеримент, в Москва 100-годишнината от началото му не се отбеляза, а актуалният спор около датата остава дали изложената в центъра на града мумия на Ленин да бъде погребана.

От една страна, финалната оценка на революцията, включително у нас, сякаш е единодушна.

„За България това е най-драстичното и фатално събитие с дълготрайни последствия, разиграло се извън нейните граници”, заявиха вчера наши философи и историци.

В едно сме с мнението на Запада, обобщено от Гингихи:

Ленин и Сталин са поставени наравно с Хитлер като масови убийци, ръководещи тоталитарни режими. Революцията се превръща в автокрация, олицетворена от чистки и лагери за политически затворници.

„Гардиън”, другият най-популярен глас на британското ляво, припомня сцена от романа „Живот и съдба” на Васили Гросман.

В нея двама стари болшевики се срещат като затворници в ГУЛАГ през 1942 година. По-младият от двамата все още вярва в каузата на 1917 и си мисли, че е бил затворен заради грешка. Във финалния им разговор по-възрастният обаче има жесток и прост синтез на борбата им като причина за появата на лагерите:

„Допуснахме грешка. И тя доведе до това.”

Това е перспективата „грешка”. Има и друга.

„Руската революция през 1917 е безпрецедентно събитие в историята на човешкия вид”, пише френският философ Ален Байду.

Движението на Ленин и Троцки, привлякло милиони работници в Царска Русия, „установява власт, чиято декларирана цел е тоталното премахване на хилядолетните основи на всички „модерни” общества: скритата диктатура на тези, които имат финансов контрол над производството и търговията.”

„Хора от целия свят, от масата работници и селяни до интелектуалците и артистите, разпознават тази революция под името „комунизъм” и я приветстват с ентусиазъм”, допълва той.

„Каквито и да са били по-късните проявления на това безпрецедентно приключение … комунистическата революция през октомври 1917 дава основа на твърдението, че властващият капитализъм винаги ще бъде нещо от миналото”, смята откровено левият Байду.

И неговите думи могат да се сторят неразбираеми за много хора, живеещи 30 години след разпадането на Източния блок и краха на съветския марксизъм.

Бедността и неравенството в руската империя, отгоре на всичко влязла в Първата световна война, обаче не са изчезнало явление в съвременния свят, който съвсем не показва силите да се справи с тях.

Поне така ни се струва, когато четем, че състоянието на осемте най-богати индивида в света се равнява на това на по-бедната половина от човечеството.

Революция, в която народно движение да промени статуквото в една капиталистическа страна обаче не изглежда възможна.

„Колапсът на комунизма през 1991 иронично го изпрати в това, което Троцки наричаше „кошчето на историята”, пише Гингихи, но прибавя и добре позната констатация: историята се пише от победителите.

Жертвите на Сталин са запомнени и преброени, а той е осъден от обществото за злодеянията си. Отнася ли се същото за капиталистическия ред в САЩ и жертвите му във водените от него войни в Корея, Виетнам или Ирак, пита авторът на „Индипендънт”.

Той цитира и американския генерал от ВСВ Къртис ЛеМей: „Ако бяхме загубили войната, предполагам, че щях да бъда съден като военен престъпник.”

В следващия момент социалните придобивки за населението в тоталитарния СССР направляват социална промяна в рамките и на Западния свят. След победата над нацизма социалистическите революции извън Източния блок за предотвратени, но част от цената е възприемането на „комунистически” концепции като 8-часовия работен ден или държавно определени минимални заплати.

След разпада на СССР обаче социалистическите експерименти изглеждаха победени, а размечталият се Франсис Фукуяма обяви „краят на историята”.

Този край изглежда все по-далечен след фундаменталните недостатъци в системата, които дълговата криза от 2008 демонстрира. Те и други фактори пък доведоха до „популистките” завои в ляво и дясно и изненади като Тръмп и Брекзит. Класовото разделение от революционните времена изглежда неактуално, но деление има. 

„Обещанието на западните капиталистически икономики, че приливната вълна (от капитали) повдига всички лодки, беше нарушено”, заяви по време на дискусия, организирана от „Файненшъл Таймс” Шрити Вадера, която в момента ръководи британското звено на мултинационалната банка „Сантандер”.

Вадера визира т.нар. „trickle-down” теория в икономиката – че печалбите на големия бизнес означават, че той ще създава повече икономически възможности и ще повиши общото благосъстояние на всички. Вместо това чашата на богатите се пълни с несравнимо по-големи темпове от тази на останалите.  

Така и социализмът спря да бъде забравена мръсна дума. Гингихи изтъква нарастващото електорално влияние на лейбъристите на Джереми Корбин във Великобритания, привържениците на Бърни Сандърс в САЩ, тези на Жан-Люк Меланшон във Франция или на „Подемос” в Испания.

Новите леви популярни движения обаче не са кървава борба с установения ред, като Октомврийската революция, нито на практика искат край на капитализма. Те са против само неолибералния му вариант, изтъква британският интелектуалец Тарик Али.

Единственото неизбежно нещо обаче е трансформацията, изтъква Гингихи.

Сто години след Октомврийската революция, тя е заклеймена от установения ред на влиятелните. Той обаче изглежда все по-нестабилен.

За да се върнем на Дейвис процесите под повърхността неизбежно отново ще доведат до лавина. Единственото неясно е кога тя ще започне.