Иглика Трифонова: Разказвам как се опитвам да намеря устоите в живота си

Иглика Трифонова e режисьор от 1982 г., била е асистент на Георги Дюлгеров и на Рангел Вълчанов, документалният й "Лето 1990" получава първа награда на фестивала "При футура", Берлин.

След още четири документални филма (сред тях "Разкази за убийства", "Златна роза" от 1994) тя влиза в игралното кино с "Писмо до Америка" (2000), избран да представлява България за "Оскар" в категорията за чуждоезичен филм.

Дебютът й взема няколко Златни рози, голямата награда на фестивала "Норделийк", Холандия, приза на FIPRESCI в Киев и на журито в Истанбул. Нейна е театралната постановка "Фенове" (2003) по пиесата на Елин Рахнев, която продължава да се играе.

Вторият й игрален филм "Разследване" е на екраните от 1 декември.

- Какво е общото между "Разкази за убийства" и игралния филм?

- "Разследване" е продължение на заниманието ми с темата за престъплението. Едно време, когато правех документалния си филм, в България имаше дебат "за или против" смъртното наказание - разглеждах три казуса на три различни убийци и те се намираха в момент, когато очакваха собствената си смърт.

В "Разследване" това е един четвърти казус, който нося в главата си от осем години. Там истинските хора бяха с истинските си истории, докато тук има много фикция. Сигурна съм, че не бих дръзнала да направя игрален филм, ако не бях минала през онзи, защото на някакво ниво се срещнах с убиеца.

Тогава преодолях заблуждението, че престъпникът не желае да говори за престъплението си - това се оказа абсолютно невярно. С тези хора аз имах много откровени разговори, защото те нямаха какво да губят. Едни от най-страшните и истински разговори, които бях имала в живота си.

Бях организирала филма си според степента на осъзнаване на вината. Първият беше възрастен човек, убил сина си - алкохолик, след един много дълъг тормоз. Бащата беше намерил начин да се оневини вътре в себе си с първичното "аз съм го създал, аз го убих".

Вторият беше един селски човек, който в алкохолен делириум беше убил с кол приятеля си по особено жесток начин, той нямаше и реален спомен. И този човек беше започнал да си задава въпроси и най-малкото беше разбрал какво значи вина. Имаше един поразителен дневник, който си беше водил в затвора, и ми го даде да го прочета. Този дневник присъства сега чрез стиха на главния герой в "Разследване": "Заключи се за мъката, заключи, заключи...".

Краси Доков беше вече навлязъл много в ролята, в сценария беше маркирано, че има подобен стих, и Краси поиска да го напише сам, за да е нещо негово - прати ми го като SMS.

Тогава развих едно чувство - когато гледах филми за престъпления, безпогрешно можех да кажа кой е правен по истински случай и кой не. А относно общото - и двата филма са направени с Рали Ралчев. Познаваме затвора, познаваме излъчването на този тип сгради. И сега с осветлението, и с други неща се постарахме да се получи арт филм. Рали много умело, майсторски прехвърли тази автентичност, въпреки че е декор, павилион.

- Докъде се простира истината в сценария и откъде започва измислицата? Писан ли е специално за Светлана Янчева и Красимир Доков?

- Трудно мога да го премеря. Истинският случай е брат убива брат си. Виждах Светлана в образа на следователката и написаното е нагодено към нейния характер. Представях си лицата им - нейното и на Краси - възможните реакции, те са много добри партньори. Когато се прави такъв тип автентично кино, е важно ролите да лепнат към актьорите.

Драматично дълго търсих останалите актьори. Вложих много мои лични преживявания. Особено в сцената със съпруга беше много двойствено, защото на всичкото отгоре играеше собственият ми мъж (актьорът Христо Гърбов - бел. авт.). Има много интимни и автобиографични елементи, които са вградени вътре.

Това ми трябва, за да му вярвам аз, докато го правя. Мисля, че кара и хората да му вярват. Някак си се запечатва вътре моята вяра и хората я усещат. Много особено състояние. Но това ме прави спокойна, защото е част от живота ми. Не е измислица.

- Имаше ли образци - филми, за които си мислила, когато правеше твоя?

- Да, веднага казвам - "Кратък филм за убийство" на Кешловски, с който имах специално преживяване. Бях заснела и вече монтирах "Разкази за убийства". През нощта по телевизията за първи път гледах филма на Кешловски.

Бях страшно уморена, лежах на едно диванче и в един момент седнах, защото не можех легнала да гледам такъв филм, после станах права. Имаше такива съвпадения! Между това, което се случваше във филма на Кешловски, и това, което се случваше в живота на героите ми в документалния филм, че дори рождената дата на един от героите ми съвпадаше с рождената дата на неговия герой.

Филмът на Кешловски направо ме шамароса - много по-съществени прилики имаше. Понеже в момента се рових в престъпленията, в това как се чувстват хората, усетих, че е постигнал една "убийствена" автентичност.

Кинаджийският начин, по който разказваше тази история, куражът, който ми даде, че си струва с това нещо да се занимавам, защото става дума за душите на всички нас. Той правеше филм за престъпника не за да го осъди, а за да разбере защо се случва така, да разбере тъмните страни на душиците ни.

Става дума за лутането, когато се опитваме да намерим верния път, търсим ли бога, не го ли търсим, намираме ли го, има ли го, няма ли го - тези съществени въпроси. Усещам Кешловски духовно близък и това е киното, което ми харесва.

- Търсихте ли визуално сходство с неговия филм?

- Не. Рали е много зрял оператор. Спокойно мога да кажа, че на него могат да му подражават. Той стои като един много добър европейски оператор. Знам, че някъде в себе си Рали вече знае и може да намери собствения си код към филмите, които снима.

Разбира се, има моди в снимането - професионалистът, като гледа един филм, по осветлението може да каже коя година е правен. Но Рали може извън модите да направи собствено изображение. Щастлива съм, че го направи много аскетично - лицата като че ли имат собствена светлина, това е голяма трудност, много занимание.

Рали работи с един немски осветител, човек, който беше много подготвен. Беше чел сценария, беше си водил бележки къде и как да се постави осветлението, носеше едно картонче, в което беше изрязал дупки, през които да прекарва светлина, която да играе върху лицето на актьора - това ужасно ме впечатли.

- Музиката е на холандеца Хан Отен, как работихте с него?

- Музиката е записвана в България, свирят български музиканти. Има един женски глас на една много обещаваща млада холандска оперна певица. На финалните надписи пее тя с Теодосий Спасов - като вокал. Нейният глас е записан там, на Теодосий - тук, и композиторът много се впечатли от магията, която се случи, когато насложи пеенето на двамата - двата гласа и инструментите.

Получи се едно много особено звучене, искаше ни се да направим такава смесица между балканско и европейско.

Монтажът и звукът са правени в Холандия. Много любопитно е, че ние монтирахме със субтитири и в най-разширения вариант имахме субтитири, за да могат холандците да се ориентират какво става. Интересно е как тези хора работеха с гласове и български говор, който не им е познат.

А накрая им стана близък, запомниха разни изречения, защото са музикални - "Заключи се за мъката", "Не искам да съм сама", "Навън вали, вали, вали..." - тези неща, които се повтарят и звучат като рефрени. Повтарят ми и ги и по телефона, не могат още да се отърват от този български. За мен е ценен опитът да работя с европейци.

- В "Разследване" има една изповедност, или греша?

- Георги Дюлгеров ни написа едно забележително писмо - на мен и продуцентката Росица Вълканова - след като гледа филма. Не сме допускали, че някой така ще уцели това, към което се стремим, така добре ще го формулира.

Почти дословно е следното: "Сигурен съм, че сте били наясно, правейки този филм, че алюзията с "Престъпление и наказание" на Достоевски ще бъде правена, защото там по същия начин един следовател достига до престъпника и го кара да си признае, минавайки през душата му. Разликата обаче е, че при Достоевски героят му (както и самият Достоевски) вярват в Бог и след като престъпникът си признава - това е началото в търсенето на Бог. А в нашия жесток свят, в който ние не вярваме в Бога, да ни помогне и да ни утеши, да ни напъти."

Знакова сцена е, когато следователката пали свещ в църквата, когато се разбира, че тя не е вярваща. Заподозреният също си признава, че и за него Бог е нещо смътно, но има една сила, на която се подмазва, палейки свещ...

Въпросът е какво се случва с нас - тези, които разследваме, тези, които даваме присъди, тези, които сме виновни? Какво се случва с нас? Които живеем без Бога?

В този смисъл Дюлгеров казва, че филмът е свидетелство за тежкия век и дехуманизираното време, в което живеем. За това става дума - ако съм вътре в този филм, съм вътре по този начин.

Опитах се откровено да разкажа за начина, по който се опитвам да намеря устоите в живота си. Без да мога да повярвам в Бога истински, за да ми бъде леко.