Нина и обективите

При нея няма да откриете онази напереност с привкус на арогантност, присъща на голяма част от родните звезди.

При нея няма звездна суета. Няма и излишна претенциозност към света. Всъщност, тя може да си позволи да бъде напълно естествена - поведение, което практикуват само Големите.

Нина е родена във Враца, но се смята за гражданин на света.

Изглежда европейски, държи се така и не престава да бъде усмихната дори, когато по средата на пилешката супа, която си хапва в "Мото", я прекъсват за автограф.

"Аз наистина много ви харесвам, желая ви много успехи...", развълнувано нарежда момчето - не първото и не последното, омагьосано от нейния талант.

За него тя вече е получила не само любовта на публиката, но и множество награди. Сигурно заради това oтскоро в живота й има ново предизвикателство - фотографията.

За изненада на песимистите - справя се добре. А недоверчивите могат и лично да се убедят в това, посещавайки изложбата, която от 6 до 16 април ще бъде изложена в галерия "СИБанк".

70 фотоса, запечатали атмосферата на Kуба, през погледа на една от най-емоционалните ни изпълнителки.

Как от музикант се става фотограф, коя е по-привлекателната страна на обектива и кои са другите й тайни страсти - интервю на Надежда Петрова с Нина Николина, сп. Rouge:

Първи кадър: Куба Либре

В Куба бях за две седмици на екскурзия с приятели. И тъй като много трудно обръщам времето от един часови пояс в друг, се събуждах в пет часа сутринта, чаках слънцето да изгрее, и когато това ставаше, започвах да снимам.

Имах много време за снимки, въпреки че не отидох с такава нагласа. Просто... и преди това бях снимала, но никога с такава лакомия.

Не знам какво се случи - след един ден, прекаран в стара Хавана, аз исках само там да снимам!



Може би до този момент просто не бях попадала на такова място, което така да ме впечатли. Там всичко е толкова странно. Някаква култура, която е преминала и е замряла в мига, в който е дошъл режимът на Фидел.

Архитектурата в стара Хавана прилича на филм от онези години, който така и не е помръднал.

Мястото прилича на паметник на културата, в който всичко е съхранено и непокътнато, все едно влизаш в музей или в огромен павилион на кинопродукция.

Ерозията на времето е развалила малко от удобството на хората, но това не им пречи да се чувстват удобно там... в странните си къщи.

Даже в началото, докато обикалях улиците, си мислех, че никой не живее в тях. Но след няколко дни, в които висях денонощно се оказа, че в тях си живеят хора, слушат си музика, простират си дрехи - въобще... има си съвсем нормален живот, за който на пръв поглед изобщо не можеш да предположиш.

И всичко е замряло в тези години. Оттам нататък не е направено нищо ново, освен в по-новата част на Хавана.

Там има блокове, строени от български архитекти, които приличат на Дианабад. Но те не ме развълнуваха много (усмивка).

Аз много харесвам стари неща. Може би в предишния си живот съм била антиквар и затова така се впечатлявам.

Просто, ако нещо е преживяло дълги години и се е запазило, може би има някаква стойност (усмивка). Днес всичко около нас преминава толкова бързо, много бързо се развива нашето ежедневие - днес е модерно едно, утре друго, докато там няма модерно-немодерно.

Има нещо, което се е запазило и ще го има завинаги.

Когато се върнах в България, показах на мои приятели снимките, които бях направила.

На тях им беше интересно и всъщност, те ме наведоха на идеята, че това вероятно би било добре да се покаже на повече хора.

Така се стигна и до тази изложба. След тяхната подкрепа и аз добих по-голяма увереност, и продължих да снимам.

След Куба имах възможност да замина за Япония за няколко дни - участвах в деня на България на Световното изложение в Аичи.

Бях за много кратко време, но и там успях да пощракам. В Холандия бях на концерт на U2 в Амстердам, откъдето имам повече снимки.

Последното ми пътуване беше до Дубай, там пък имам много снимки от пустинята (усмивка).

Не мога да снимам лица, вълнува ме пейзажната фотография. А и съм участвала в толкова фотосесии, че това вече не е достатъчно провокативно за мен.

Снимките, които сега правя, ме освобождават от отговорността към конкретно лице и задължението то да бъде представено по някакъв начин.

Когато снимаш пейзаж, ти си абсолютно свободен. Така поне се чувствам аз.
Човек се променя, интересите му също.

Сега съм развълнувана от факта, че има нещо ново, което ме интересува, защото то е доста различно от това, което съм правила досега и ми е любопитно, и искам да положа усилия да постигна професионално отношение.

Затова сега чета книги, мисля да се запиша на курс, контактувам с много приятели фотографи, с които ми е интересно да си обсъждам разни неща.

Те ми гледат снимките, казват ми мнението си, аз гледам техни снимки. Имам ново вдъхновение в живота и това е прекрасно.

Втори кадър: Пулсиращи ноти

Никога не ме е било срам да казвам, че съм от Враца, но аз съм с доста по-отворени виждания към света. Не обичам да казвам "аз съм българка", "аз съм врачанка", "аз съм селянка", "аз съм гражданка".

По-скоро се възприемам като нормален гражданин на света, бих искала така да стане за всички ни, защото ако имаме възможност да пътуваме много, ще видим как по света наистина няма значение дали си от Ню Йорк, дали си от София или от Мадрид... Важно е какъв човек си.

Моята майка е музикант. Тя е диригент и от съвсем малка ме насочи към музиката.

Аз не знам какво друго бих могла да правя, защото това съм учила цял живот. Имах и една баба, която почина преди няколко години. Беше любимата ми баба (усмивка).

Имаше страхотен глас и всички от рода ни казват, че съм го наследила. Тя е от врачанско и от нея знам много врачански песни. Но тя пък беше майка на баща ми. А той няма нищо общо с музиката, освен че пееше с нас.

Майка ми пренасяше професията си вкъщи и тъй като всички в семейството можем много хубаво да пеем, тя раздаваше партии на всички.

Семейството ни знае много многогласни песни. Спомням си как винаги, когато пътувахме с колата нанякъде, пеехме заедно и то много професионално.

Недопустимо беше някой да не си знае партията или да я обърка. Всеки си имаше собствена партия и беше достатъчно отговорен, за да си я води без да разчита на някой друг.

Вкъщи всички много обичахме музиката и много се забавлявахме с това, защото постоянно се разучаваха нови и нови партитури.

Но аз бях на 13 години, когато напуснах Враца и отидох в Музикалното училище в Плевен, после бях в Пловдив, после дойдох в София, така че...

Трети кадър: Шоуто на Слави

Слави и повечето музиканти от "Ку-ку бенд" са завършили същото музикално училище в Плевен, което завърших и аз.

И на абитуриентския си бал аз изпях една народна песен, а той ме забеляза. Те със Стефан Рядков също имаха участие в програмата и така се запознахме.

Тогава все още не беше създадена БМК, той разказваше, че има намерение да я прави и ме покани да направим албум.

И моят първи албум "Нина Николина" всъщност беше вторият след "Жълта книжа" - първият албум на БМК.

Иначе първото ми изпълнение с тях беше на "Назад, назад моме Калино". Веднъж със Слави заедно ровехме в едни стари книжки с народни песни, когато видяхме тази песен и решихме да я направим.

Може би тя ми донесе най-голямата популярност. Спомням си за периода на работа с тях с най-мили чувства. И се смятам за късметлийка.

Знам, че в България има много талантливи хора, но освен талант ти трябва и шанс. А моят шанс беше Слави Трифонов.

За мен късметът беше, че от ученическата скамейка (защото аз по време на моето студентстване вече работих с тях) се изправих направо на голямата сцена и започнах да се уча директно на нея.

За мен това беше много трудно и провокативно. Слави беше големият ми учител. Защото, когато си в училище, няма как да се научиш на тези неща.

Аз бях с него през целия период на "Хъшове", когато бяхме гонени отвсякъде, после започна "Шоуто на Слави" и аз напуснах три месеца след неговия старт.

Тогава вече имах зад гърба си два самостоятелни албума - първият "Нина Николина" и "Слънчоглед".

Беше ме страх. Защото, когато човек излиза сам на пазара, трябва и сам да се бори.

Още по-страшното е, когато излизаш от един толкова професионален екип, в който има много хора, които са обучени през годините и си вършат добре работата, да започнеш сам да се грижиш за всичко това.

Безспорно ми беше много трудно в началото, но винаги ме водеше мисълта, че така поне ще знам кога съм постигнала нещо сама.

Защото всичко, което съм постигнала там, не беше моят успех. Защото, когато 60 000 души са идвали на тези площади, те не са идвали заради мен - те са идвали заради Слави Трифонов.

Затова поех и риска да видя какво аз мога да направя и колко хора мога да събера заради мен. Ако се върна назад и се опитам да анализирам - винаги съм си мислила, че правя правилното нещо в момента.

Харесва ми максимата "Прави каквото трябва, пък да става каквото ще". И си я следвам (усмивка).

Четвърти кадър: Пеперуда за дъжд

В този албум ще има включени няколко нови песни. Сега усилено работя с Калин Вельов върху проект, който представлява изцяло смесване на клубна музика с многогласен фолклор.

С него искаме да направим цяла програма и да ходим по фолклорни и джаз фестивали. Една от песните, включени в "Пеперуда за дъжд", е резултат от тази работа.

Но трябва още доста да се потрудим, за да можем да направим цяла програма и да тръгнем по света.

Предстои ми и заминаване в Щатите с Лили Игнатова и нейният спектакъл. Подробности обаче още не знам. С нея нещата станаха случайно.

Оказа се, че моят адвокат е и нейн, и връзката стана. После стана ясно, че се харесваме без дори да се познаваме лично. Всичко стана много случайно, въпреки че аз вярвам, че в живота няма случайни неща.

Смятам, че в него имаш една съдба, която следваш и не можеш да я промениш.

Пети кадър: Бар Наздраве

Ние с моите приятели, като една оформена компания, винаги сме стигали до някакво пеене и обсъждане на музика и решихме, че да си притежаваш бар е един много готин начин да си имаме наше местенце, което да е бутиково и, където може винаги, ако на някой му се припее, да излезе и да го направи.

Барът ми в София ленд беше точно такъв - имаше три маси и впоследствие на разработването му стана така, че дори и сам да отидеш, винаги вътре ще намериш някой познат.

Той наистина се превърна в едно много уютно и приятно местенце - беше успешен бар.

След това отворих и този на Витошка. В момента обаче, съм приключила и с двата. Сега в София има толкова много пиано-барове...

А и на самата мен престана да ми бъде интересно. А, когато нещо спира да ми бъде интересно, предпочитам да се отърва от него, отколкото да продължавам да се мъча.

Шести кадър: Спагети и песто

Повечето ми приятели от ученическите години са в чужбина. Най-добрата ми приятелка е пианистка, живее в Залцбург и, когато имам възможност ходя при нея.

Другата ми ученическа приятелка се омъжи в Бургас и съм кръстница на децата й. Имам още един приятел от това време, който живее в Маями, и с който си говорим с часове.

Така че поддържаме жива връзка. Която не се базира само на спомени, а със всичко, което днес ни се случва на всички (усмивка).

И мисля, че колкото повече време минава, толкова по-истински стават тези приятелства.

Тук, в София, също имам приятелства на дълги години, които, дай боже, да не рухнат просто, защото жълтите вестници нямат с какво да си пълнят страниците.

Аз напоследък не излизам въобще, може би от около година. Скоро излизах - видях същите хора, които се забавляват по същия начин и реших, че за тази една година не съм изпуснала нищо.

Може би, защото имаше един период, в който като се занимавах с пианобаровете, излизах всяка вечер.

Ако тогава някой ме беше попитал ще спра ли някога да излизам, щеше да ми е невероятно да отговоря "да - един ден ще ми омръзне".

Но явно идва момент, в който се пренасищаш. Сега не излизам никъде, освен на гости на приятели. Обичам партитата, които си правим по къщите.

Хората са подбрани и са винаги тези, с които знаеш, че би искал да обмениш някакви изречения.

Ние се събираме с Руши, с Диди Алексиева, с Любчо от Те, с Графа... Постоянно някой организира вечеря не за двама, а за десетима.

Любчо може да прави едни дробчета с лук - много вкусни... (усмивка). Всеки си има някаква негова си рецепта, която си прави добре, и когато реши да я прави - кани всички.

Моята е едни спагети с домати и песто (усмивка). Това е върхът на кулинарията ми. А доскоро бяха само препечени филийки. Така че... напредвам (усмивка).

Седми кадър: Сигнално жълто

Аз имам много сериозно отношение към връзките си, може би затова всичките ми връзки са дълготрайни.

Но, понеже не обичам да говоря за личния си живот, мнението на хората е това, което са чели по жълтите вестници, което всъщност не е казано от мен.

Напоследък в България всичко около личния ти живот е повече, отколкото около новия ти албум, новото ти парче, новата ти изложба.

Така че предпочитам да огранича всякаква информация около тази част, за да може или само да си измислят, или да пишат за изложбите и музиката ми.

Това е някакво мое решение, има неща, които обичам да запазвам само за себе си и това е личният ми живот, гаджетата ми, хората, които обичам.

Клюки не чета, не ме интересуват. Истинските фенове могат да влязат в сайта ми, където има форум и там можем да си говорим и да давам информация от първа ръка.

На останалата всеки има избор дали да вярва или не. Пишат всякакви измислици, най-голямата, която съм чувала е, че съм била гадже със Слави.

Това всъщност беше и най-спекулираната клюка. Не знам защо в България предпочитат да вярват на такива неща, отколкото на това, че някой е талантлив и е успял именно заради това.

Откакто тази жълта преса започна да става толкова модерна и всички почнаха да я купуват, съм забранила на приятелите ми да ми казват какво са чели.

По тази тема мога да кажа и, че винаги има недоброжелатели, които пъхат на майка ми жълт вестник под вратата с някоя гадост, написана за мен.

А, когато станах певица на годината, никой не пъхна тази новина под вратата. Ако нещо ме интересува, това е, че тези глупости касаят семейството ми по някакъв начин.

И когато това засяга тях, предпочитам да го огранича, а когато това не е в моите възможности, се ядосвам.

Затова и апелирам към всички съседи на майка ми: "Престанете! Майка ми знае всичко, което се случва, преди вас."

Осми кадър: Шалове и шапки

Лично аз мога да се забавлявам в Мосю Бриколаж. Обичам аз да си правя различни неща.

Дори преди два месеца се навих и си купих шевна машина, не че съм ушила нещо на нея, не че мога да шия въобще... (усмивка), но ми доставя удоволствие идеята, че мога сама да направя нещо. Ето сега, за 1-ви март си направих мартеничките сама.

Oбичам да пазарувам в чужбина. Там не се налага да се съобразяваш с това, че някой те познава. Тук знаеш, че си наблюдаван през цялото време за всеки жест и най-малкото движение - затова не ми е спокойно.

Иначе съм лице на Expensive, така че всички дрехи и сценични костюми са от техния магазин.

Друго какво... Като всяка жена обичам да се глезя с масажи и други козметични процедури, но те не са толкова чести, че да си имам любим салон.

Обикновено приятелка ми препоръчва някое място или някоя добра козметичка.

И ходя спорадично - не е понеделник масаж, вторник прическа, сряда нещо различно. Други неща са ми по-интересни.

Но виж, мога да обикалям някои салони заради тяхната обстановка. Например при Гого в "Арлет" мога да се кача, дори и ако минавам оттам, просто ми е приятно.

Много често се случва той да каже: "Абе, я седни за един бърз масаж, че ми изглеждаш малко изнервена."

Защото аз винаги бързам и никога нямам време. А там нали имат някакви столове, които те масажират, докато ти мият косата.

Постоянно ми предлага някакъв тип релакс, но не винаги имам време да се възползвам.

Иначе, много обичам аксесоари. Събирам си от години. Това са неща, които не са подлежащи на мода, защото аз си взимам предимно автентични неща от различни места, където съм била.

Всъщност, те никога не са били модерни, за да могат да излязат от мода. Имам много гривни, гердани...

В ежедневието си обичам много шалове и шапки. Също и очила. Не се гримирам въобще, само когато се налага. Токчета не нося.

Винаги съм се притеснявала, че съм слаба, но ето, че дойде време, в което това е добре.

И слава богу, че мога да си лакомея на воля без да се налага да спазвам някакви диети.

И девети... всъщност, последен: Анализирай това

Надявам се и аз някога да съм добра майка. Напоследък много често се замислям как бих искала да възпитам детето си и след тези анализи (защото аз принципно много рядко анализирам) стигнах до извода, че това е едно от най-сложните неща.

Когато носиш отговорност за себе си е по-лесно да я поемаш, но когато трябва да носиш отговорност за някой друг, става много сериозно.

Спомням си, че през годините съм имала периоди, в които съм се обаждала на майка ми и съм й казвала, че хората са много нахални и така се успява много по-лесно и бързо.

И съм се сърдела, че ме е възпитавала в качества, които не отговарят на пробивен човек. След което, разбира се, съм й се извинявала.

Но към днешния момент дори й се обаждам, за да й благодаря за начина, по който ме е възпитала, защото го смятам за правилен.

Бих искала един ден и аз да мога да възпитам детето си така. С определени морални задължения към себе си и хората, които го заобикалят. Смятам, че този начин е добър.

Рядко съм се чувствала объркана. По-скоро съм имала моменти в живота, в които съм чувствала, че е дошло време за обрат, за някаква промяна. Но те общо взето са рядко.

Винаги съм реална, винаги знам какво искам да правя, кое ми доставя удоволствие. Не се считам за объркан човек - разхвърлян, да.

Считам, че не е много положително това - дай да седнем да си поклюкарим. Мисля, че човек не трябва да се забавлява на гърба на другия, защото златното правило е: не прави това, което не искаш да ти правят.

Така че може би това считам за една от лошите си черти - че много обичам да си клюкаря с приятелки на гърба на някой друг (усмивка).

Имам ли други лоши черти... Не знам - оправям си леглото сутрин като стана (усмивка).

Може би нямам оправдание за това, че не обичам домакинската работа, което може би е лошо за човек, на който му предстои да създаде семейство.

Друго какво... Аз не прекъсвам хората - обичам да ги изслушвам. Приказлива също не знам дали съм. Може би това трябва да го каже някой мъж.

Приказлива ли е Нина Николина? Надува ли като всички жени главите на мъжете или не... (смях).

Може би едно от основните неща, които не харесвам в себе си, е че не се смятам за амбициозна и се захващам понякога с много неща, които не докарвам докрай.

Омръзват ми бързо, не знам точно поради каква причина. Може би, защото ми хрумват нови и нови, с които ми е по-интересно да започна да се боря, дори и не съм докарала старите до край.

Въпреки всичко обаче, мисля че съм оптимист и винаги се събуждам с усмивка.

Не мисля, че изпадам в депресия. Понякога се изнервям от задръстванията, но си пускам приятна музика и си настройвам психиката, че вместо за един час ще се прибера за два. Просто е... (усмивка)

стайлинг: Иван Иванов
фотография: Red Point studio
грим: Деси Кирчева за ID Fashion Studio
коса: Жоро Петков за Салон за красота Kempinski Hotel Zografski
снмики: Red Point Studio