Като едно време ли? Не, благодаря!

Колкото повече се отдалечаваме от края на комунистическия режим в България, толкова по-често чуваме мантрата "Като едно време". Използва се и в политиката, и в медиите, дори и в маркетинга на най-обикновени бакалски стоки. Изразът "Като едно време" продава, са си помислили сценаристите и се започна.

Да възстановим детските лагери като едно време, да върнем военното обучение като едно време, да ядем наденица като едно време, а каква лютеница имаше едно време, пък децата едно време ходеха на кръжоци вместо да са в интернет... А всяка неделя гледахме "Всяка неделя". И пак я гледаме. Като едно време.

Наскоро обсъждахме с приятели кой какви асоциации има, когато чуе музиката от предаването. Ужас и страх бяха най-честите отговори. За мен това беше сигнал, че на следващия ден съм на училище, където ще ми мерят косата със сантиметър, да не би да е малко по-дълга от допустимото в армията, където трябваше да наизустяваме неразбираеми анализи на литературни произведения и където ми отнеха пред строя пионерската връзка (днес ми е смешно), защото не съм издържал прав достатъчно дълго време пред паметната плоча на някакъв партизанин. Не, благодаря!

Не искам като едно време и не искам младите да живеят с лъжата, че са изпуснали в годините преди тях едно време на спокойствие, сигурност и всеобщо щастие. Това просто не е вярно. И това е отговорност на всички разумни хора, които можем да направим разлика между диктатурата и свободата - да не спираме да говорим, защото иначе лъжата ще победи. И ще се превърне в истината.

Ако някой не си спомня вече, във времето, когато българската лютеница била най-великата лютеница на света, нямахме право да избираме какво да обличаме, какво да слушаме, с кого да бъдем, къде да живеем и къде да пътуваме. Това ли е по-хубавото? Не, благодаря!

При възрастните хора носталгията е най-естественото нещо. Човек свързва миналото с младостта си и не можем да упрекваме някого, че е готов да се върне в диктатурата, ако си върне и младостта разбира се. Това обаче не е възможно. И трябва да упрекваме и да спорим с всеки, който заблуждава младите и им набива в главите, че едно време е било по-хубаво. Защото това е котвата, която ни пречи да продължим напред.

Заразата на заблудата обаче е твърде удобна за властелините на статуквото. Днес има хиляди неща, от които не трябва да сме доволни. Лесният, а и доста глупав, отговор е да кажем - сега е по-лошо от едно време. Ако спрем обаче да се заблуждаваме за хубавините на комунистическата диктатура, тогава можем да погледнем и напред. И да се сетим, че животът ни може да бъде много по-нормален. А след като се сетим, остава и да го поискаме и да го отстояваме всекидневно.

Това обаче е заплаха за властелините на статуквото и затова знаците "Като едно време" ще продължат да ни заливат. Вчера беше стандарт за сиренето, днес е "Събеседник по желание", утре някой ще се сети за ергенския данък. Като едно време. Не, благодаря! Животът все пак върви напред, въпреки че, за да го осъзнаеш, се изискват малко повече усилия от плача по миналото.