Красимир Дамянов написа роман на испански и го преведе на български

"Дневникът на една пеперуда" е написан на испански език и преведен от самия автор на български авантюристичен роман от бивш писател, заседнал след падането на Берлинската стена в Мадрид.

Това е разказ за една непостижима, космополитна любов, чието действие се развива в продължение на 35 години на Балканите, в Куба, Испания, бившия СССР и Америка.

Засяга теми от тази за любовта, насилието, свободата на личността, до любовта към двата езика и литератури - тази на Сервантес и на Ботев - белязали живота му завинаги.

Книгата е искрена и страстна изповед за младостта на един хипнотизатор любител, отчаян местен Дон Кихот, комуто е забранено от властите най- присъщото за един странстващ рицар - да пътува...

Книгата е за младостта на едно цяло поколение, което остана с разкъсана на две съдба от промените и което плати счупените чинии на прехода в последствие с цената на душите си.

Издателите от "Факел експрес" твърдят, че книгата е "най-сетне един наистина европейски роман, написан от човек съхранил своята различна гледна точка и дистанцията на доброволно и изгнание".

Красимир Дамянов отдавна не живее в България. Той е 60-годишен, роден е в София. Като студент заминал за Хавана, където учил една година, но после завършил строително инженерство в ИСИ. Работил на строежа на Аспаруховия мост във Варна и в Националния институт за паметниците на културата, както и като редактор в издателство "Български писател".

Първият му сборник с разкази "Защо няма бог" излиза през 1981 г. С втората си книга "Дяволски нокът" (1985) става член на Съюза на българските писатели, чийто днешен председател иска изключването му три години по-късно заради направено от Дамянов публично антипартийно изказване.

Поканен от Валери Петров и Христо Ганев, започва работа в Студията за игрални филми, но през 1889 г. е принуден да напусне за "намеса в творческите планове на колектив 64" и "налагане на продуцентски принципи и материална отговорност".

Последната му книга е "Приказки за злояди деца" (1989), след което той практически изчезва от литературната сцена. Става шофьор на такси и емигрира в Испания, връщайки се към предишната си професия.

От 1990 г. живее в Мадрид, реставрира стари сгради, а от три години е стопанин и уредник на културния клуб-хотел "Артхостал" в Барселона.

Красимир Дамянов определя заминаването си за Испания като "успешен опит за творческо самоубийство, добре осъществен".

Казва за книгата си: "Почти всички истории, които съм разказал, са ми се случили и аз само ги размествам и ги правя странни. Този начин е интересен, забавен и особено като си преживял нещата, виждаш как случките в тях започват сами да се наместват. Трябва обаче да си ги живял. Копнеех да противопоставя, според израза на един аржентински художник, изживявания на събития.

Защото помисли си: и Сталин, и Дьо Гол, и Вълко Червенков, Мао и Кенеди, Брежнев, комунизмът, културната революция, Студената война - какви гигантски събития само, толкова величие и позор! - си заминаха, а ние още сме живи. Имам чувството, че сме безсмъртни..."

Единственото, което написал за 15 години, докато упражнявал професията си на строителен инженер, бил един анекдот през 1992 г. - по повод прословутата носталгия към близкото минало:

Срещат се двама концлагеристи и казват: "Помниш ли колко беше хубаво в концлагера, колко бяхме млади!"

"По професия съм инженер мостовак, а по призвание писател", казва Красимир Дамянов.