"Ню Йорк таймс": Проблемът не е в Нури ал Малики

В ътрешните дебати в САЩ относно мисията в Ирак се разгоряха с допълнителна сила след публикуването на доклад на американското разузнаване за ситуацията в тази страна и призива на сенатор от Републиканската партия на президента Джордж Буш за изтегляне на част от US контингента до Коледа.

В. "Ню Йорк таймс" отбелязва, че оценките на всички американски разузнавателни служби представят мрачна картина на иракските лидери.

В документа (в PDF формат в DNI.gov) се говори за парализирано правителство в Багдад, неспособно да извлече предимство от подобряването на сигурността, постигнато благодарение на разполагането в страната на хиляди допълнителни US войници.

Проблемът не е в Нури ал Малики,

категоричен е в същото време вестникът в редакционен коментар. Да се обвинява иракският премиер, а не президента на САЩ за зрелищния провал на американската политика в Ирак, е чисто и просто цинична политическа линия.

Това не е нито честно, нито пък помага на плановете как да се сложи край на най-голямото американско външнополитическо фиаско след войната
във Виетнам.

Премиерът Нури Хамал ал Малики имаше катастрофално влияние върху Ирак, още преди да наследи на този пост също толкова катастрофалния Ибрахим ал Джаафари преди повече от година.

САЩ помогнаха за свалянето на инженер Джаафари от премиерското кресло само за да поставят там Малики. Това трябва да наведе на мисълта, че тук става дума за нещо повече от личности.

Джаафари по една случайност беше първият демократично избран иракски лидер по силата на подкрепената от САЩ конституция на страната.

Следвайки традицията на Джаафари, кабинетът на Малики превърна иракските сили за сигурност в инструмент на шиитското господство и мъст, като се опита да изгони американските войници от бастионите на шиитски милиции и като остави цивилните арабски сунити без защита под ударите на тероризма на верска основа.

Правителството на настоящия премиер доказва дълбоките си религиозни пристрастия, като продължава да не приема закон за справедливото разпределяне на приходите от иракската петролна промишленост и като не премахва изискванията, които възпрепятстват голяма част от сунитската средна класа да получи работа, съответстваща на образованието й.

Разделението на верска основа дори обхвана електропреносната мрежа, като въоръжени групи узурпираха контрола върху ключови електроразпределителни станции и отказаха да споделят електроенергията с Багдад и с други провинции.

Проблемът не е в тесногръдието или некомпетентността на Малики. Логично

той е продукт на система, която САЩ създадоха

Система, която нарочно предостави власт на дълго преследваното шиитско мнозинство и нарочно маргинализира дълго господствалото малцинство на арабските сунити.

От тази създадена от САЩ система можеше да се очаква само да произведе някой като Малики - шиит с дълбоки религиозни убеждения, далеч по-заинтересован от разчистването на стари сметки, отколкото от задачата да помири всички иракчани и да ги накара да споделят властта в една обединена и мирна демокрация.

Това постижение на настоящия премиер има огромно значение, откакто започна да се прилага новата стратегия на президента Буш за повишаване числеността на войските в Ирак, за която се предполага, че би трябвало осигури - с цената на американски живот - период на относително спокойствие за иракските политици, за да могат те да доведат до край националното помирение.

Предмет на спорове е какво спокойствие донесе досега тази стратегия на Буш. Днес обаче почти всеки във Вашингтон е съгласен, че Малики положи малко усилия, за да постигне напредък в процеса на национално помирение.

Най-новият доклад на американското разузнаване за обстановката в Ирак, който беше публикуван тези дни, заключи, че кабинетът на Нури ал Малики е неспособен да управлява и ще стане още "неуверен в действията си" през следващите шест до 12 месеца.

Ето защо не може да съществуват сериозни аргументи, за да се печели време с цената на още повече американски животи и на двойно повече иракски животи.

В репортаж на иракския кореспондент на "Ню Йорк таймс", публикуван по-рано тази седмица, се описваше как смъртоносната ненавист на верска основа е помрачила всекидневието на хората в иракската провинция Диала, която е почти поравно разделена между сунитите и шиитите.

Същия ден в отворено писмо на седем американски военнослужещи, които служат понастоящем в Ирак, се подчертаваше до каква степен иракчаните вече не са доволни от присъствието на US войници - сега, когато социалното и икономическото положение в страната се влошава, а нарастващото беззаконие унищожи и най-елементарното чувство за лична сигурност.

Когато става дума за борбата срещу "Ал Кайда" в Иракq Вашингтон и Багдад често имат противоречиви цели. В западната иракска провинция Анбар американските военни постигнаха някои победи, като привлякоха местните иракски сунити да се борят срещу оглавяваните от чужденци отряди на "Ал Кайда".

Тази стратегия се уповава на чувството за национална принадлежност на местните сунити. Правителството на Малики обаче предпочита да се съсредоточи върху засилването на политическата власт на шиитите и експлоатирането на огромните петролни залежи в Югоизточен Ирак.

Човек трудно може да си представи което и да е било шиитско правителство да действа по друг начин. Неспособността на Вашингтон да се изправи пред тези неприятни истини отваря вратата пред странни и опасни фантазии като

сюрреалистичното виждане на президента Буш за войната във Виетнам

Истинската поука, която САЩ могат да извлекат за Ирак от войната във Виетнам, е достатъчно ясна.

Америка загуби тази война, защото поредица от промени в ръководството на Южен Виетнам, много от които вдъхновени от Вашингтон, така и не доведоха до сформирането на ефективно правителство в Сайгон.

Нито една от тези промени - като се започне от подкрепяния от САЩ преврат, довел до убийството на южновиетнамския президент Нго Дин Дием през 1963 г., - не промени в действителност реалността, в която южновиетнамското правителство и армията така и не спечелиха лоялността и подкрепата на голяма част от виетнамското население.

Краткосрочните последици от американското изтегляне от Индокитай бяха брутални, каквито ще бъдат и последиците от американското изтегляне от Ирак.

Народът на САЩ обаче правилно заключи, че след като няма никакъв начин да спечели тази война, няма никакво оправдание да позволи на още хиляди американски войници да умрат във Виетнам.

Тези убийства нямаше да променят последиците от войната. Също както и смъртта на още американци в Ирак няма да промени последиците от конфликта там.

След като войната в Югоизточна Азия приключи, Америка беше изцелена от вътрешнополитическото разделение. Разгромените й въоръжени сили бяха съживени и обновени, а народът се озова в по-добра позиция, за да се справи с неумолимите предизвикателства на глобалното лидерство.

Ако Буш, чието решение да замеси въпроса за войната във Виетнам в дебатите за войната в Ирак изглежда странно, си направи труда да извлече истинска поука от Виетнамската война, той няма да има чак толкова голямо желание да остави Америка дълбоко затънала в блатото на XXI век, в което той превърна Ирак.

Ако той следва този път, няма да поправи грешките от Виетнамската война, а просто ще ги повтори, заключава "Ню Йорк таймс".

Със сигурност цитираното от US президента изтегляне на САЩ от Виетнам през 1975 г. като причина, за да не бъдат върнати скоро американските сили от Ирак, е признак за отчаянието, обхванало Белия дом, писа през седмицата и британският в. "Гардиън" под заглавие

"Сайгонският синдром"

Едно от безспорните наследства на войната във Виетнам е, че цената на американското изтегляне беше платена от милиони невинни хора, чиято агония добави към нашия речник термини като "хора от лодките", "лагери за превъзпитание" и "полета на смъртта", подчерта Джордж Буш тази седмица в Канзас сити пред US ветерани. (Вж. цялата му реч в WhiteHouse.gov).

Припомняйки други войни в Азия, той заяви, че американската подкрепа превърна Южна Корея в модел за развиващите се страни по света, вкл. и за държавите от Близкия изток.

Той не пропусна да отбележи, че идеалите и интересите, които подтикнаха САЩ да помогнат на Япония да превърне поражението в демокрация, са същите, накарали американците да продължат мисиите в Афганистан и Ирак.

В действителност Буш призова американците да бъдат търпеливи към Ирак и да се уповават на поуката, че конфликтите в други точки на света, които не са имали с обществената подкрепа, са довели накрая до нещо добро - или пък, в случая с Виетнам, биха довели до нещо добро, ако американският Конгрес не беше попречил това да се случи.

Но вместо да разпали отново решимостта на обществеността в САЩ, речта на президента накара хората да си зададат въпроси за ексцентричното му разбиране относно историята и поуките, които могат да бъдат извлечени от нея, вкл. за опита му да съпостави в речта си Япония от 40-те години на ХХ век с днешната "Ал Кайда".

Гледната точка на Буш за американското изтегляне от Виетнам, въпреки че се споделя от някои републиканци, също остава странна. Защото не изтеглянето, а американската военна интервенция в съседна Камбоджа доведе до появата на "полетата на смъртта".

Гневът на камбоджанците срещу американските бомбардировки, които имаха за цел да прекъснат снабдяването на северновиетнамските комунистически сили, доведе до падането на камбоджанското правителство и породи бруталната революция на червените кхмери.

Сравненията между Япония през 1945 г. и днешен Ирак

също не са от голяма полза. Американската окупация на Япония, която продължи до 1952 г., последва войната, а не беше инвазия, предприета заради неверни твърдения.

А и на японския император Хирохито беше позволено да остане начело на обединена страна, която не бе в плен на разделящи я конфликти, каквито се случват сега в Ирак.

Речта на Буш беше насочена срещу критиците, срещу хората с нисък морал, срещу скептично настроените - преди публикуването следващия месец на доклада на ген. Петреъс и американския посланик в Ирак Райън Крокър за напредъка, или по-точно за липсата на напредък в страната.

Ако се изтеглим от Ирак, без да сме си свършили работата, ефектът ще е катастрофален, предупреди американският президент.

Но как точно може да бъде свършена тази работа? Всичко, което Буш успя да предложи в тази реч, беше радушното заключение, че твърденията на песимистите за Япония са се оказали неверни.

Което означава, че надеждите за благоприятен изход на войната в Ирак на все по-намаляващите оптимисти в САЩ в крайна сметка могат някак си да се окажат основателни, заключава "Гардиън".