Толкова много въпроси се блъскаха в главата му, причинявайки невъобразимо страдание, усилвайки агонията и безнадеждността му с всяка изминала секунда. А отговорите представляваха някаква неясна мъгла, в която се луташе вече няколко дни, чувствайки се изгубен, също като самотен кораб в открито море.
Основният въпрос, който не му даваше мира, бе защо? Защо човек осъзнаваше всичките си грешки, когато бе твърде късно? Животът напускаше тялото му бавно, но сигурно. Последните слънчеви лъчи, които се спускаха като огнен меч от небето и пронизваха морската шир със своето сияние, предвещаваха не само началото на поредната пълнолунна нощ, но и края на дните му. Вероятно това бе последния залез, който щеше да види, преди да умре. Съдбата го бе изправила пред непосилно изпитание... Дали ако знаеше какво му предстои, би променил живота си? Дали би поел по различен път? Още един въпрос, чийто отговор щеше да остане загадка за него.
Не помнеше колко време е минало от инцидента. Дните се сляха с часовете, часовете с минутите, минутите – със секундите, в които покорно очакваше смъртта да настъпи, за да му донесе така жадуваното облекчение и покой. В един момент като че ли започна да полудява, да халюцинира. Съдбата му се подиграваше, иронизираше го. Чуваше ехидният й смях дълбоко в подсъзнанието си. Целият си живот бе прекарал на корабите, заобиколен от тонове солена вода, а сега умираше от жажда на някакво забравено от Бога място, сред някаква пустош, в която нямаше и капка от онази сладка живителна течност, която да го върне обратно към живота.
Ах, жаждата... за първи път в живота си осъзнаваше каква е нейната разрушителна сила и мощ. Замъгляваше съзнанието му, причиняваше нечовешка агония и страдание, въпреки че жилавото му тяло отчаяно се бореше с нея. Бореше се да запази последната останала капка вода в пресъхналите като кладенец кръвоносни съдове и органи. Уви, напразно. Всяка глътка въздух жигосваше дробовете му, все едно в него се изливаше отрова, не кислород. Отдавна не усещаше крайниците си, като че ли те не му принадлежаха. Тялото му отдавна се бе отказало от нечестната борба. Но не и умът му. Съзнанието продължаваше упорито да се бори, желанието за живот бе по-силно от всякога. Моментите на сляпа надежда се редуваха с тези на примирено очакване да се случи неизбежното.
Чудеше се дали нямаше да е по-добре, ако по време на корабокрушението не се бе удавил в океана, заедно със своя екипаж и другари? Странно как водата притежаваше изключителната сила да дава, но и да отнема живот. Беше чувал, че няма по-болезнена смърт от удавянето. Какво абсурдно твърдение! Този, който го е казал, явно никога не бе изпитвал задушаващата прегръдка на жаждата и дехидратацията. Човек можеше да издържи без въздух едва две-три минути, след което страданието му приключваше и идваше покоят. Докато процесът на обезводняване бе изключително бавен и мъчителен. Жесток. Безпощаден. Умопомрачаващ. Безкраен. Струваше му се, че това бе възможно най-лошият начин да се сбогуваш с живота си – сам, на безлюден остров, далеч от своите любими хора, потънал в черни мисли, в капана на собственото си съзнание и съвест.
Може би заслужаваше съдбата си. Заслужаваше да лежи точно тук и сега, и да се мъчи, докато екипажът му бе намерил бързо смъртта си на дъното на океана.
Опита се да си представи лицето на своята красива съпруга, докато все още му бе останал някакъв разсъдък, а умът му функционираше що-годе нормално.
Спомни си думите, които тя тихо изрече, малко преди да се разделят и той да замине на поредното дълго плаване, което щеше да се окаже и последно. „Ще ми липсваш. Така, както на пустинята й липсва дъжда”.
Обзет от моментна лудост, мъжът се засмя високо над собственото си нещастие и участ. Да, съдбата определено му се подиграваше. Не можеше да осъзнае значението на тези думи по-ясно от когато и да било, както сега. Бе настъпил моментът, в който да изплатине само своите, но и греховете на цялото човечество. За неблагоразумието, невежеството и нехайството към майката Природа, която бе решила да ги накаже един по един.Така, както хората я наказваха безрасъдно всеки ден.
Спомените от жестоко разразилата се и неочаквана буря отново нахлуха в съзнанието му. Все още чуваше ясно крясъците на екипажа, виждаше ужасът, изписан на лицата им, огромните петметрови вълни, гневът на природата. Обля го нова гореща вълна, а тялото му се разтресе в неволна конвулсия. Спазмите зачестяваха, в гърлото му гореше пожар. Всяка глътка въздух бе по-болезнена от предишната, а така жадуваното облекчение не идваше и не идваше. Искаше да се изповяда. Не знаеше дали молитвата му щеше да бъде чута, но изпитваше нужда да се разкае.
Погледна към небето, а жаркото слънце опари зениците му. Сякаш някой лисна разяждаща киселина право в лицето му. Но той понесе болката стоически, не обърна внимание на поредния спазъм, с което тялото ясно му показваше, че се предава. Пред очите му затанцуваха цветни петна и звезди, зрението му се замъгли. Времето изтичаше, усещаше как загубва себе си във водовъртежа от спомени, докато животът преминаваше пред очите му като на филмова лента. Всичко, което хората твърдяха за смъртта, за равносметката и светлината в края на тунела, се оказа вярно.
Там, при светлината, той видя едно познато лице, което му се усмихна. Лицето на жена му. Тя протегна ръце към него, сякаш го подканваше да я последва. Приличаше на истински ангел, с нежната си усмивка и дълбоки тъмни очи, които го гледаха с любов и обожание.
„Съжалявам – изрече той в мислите си. – Съжалявам, че бях такъв глупак. Че не осъзнавах какво притежавам и колко лесно мога да го изгубя. Съжалявам за всеки пропилян и безвъзвратно изгубен миг, когато трябваше да сме заедно. Вместо това аз избрах океана, който сега съвсем справедливо ме захвърли тук, на този бряг, където да открия смъртта си. Защото моят плаващ дом изхвърляше тонове боклук и с всеки изминал ден, аз и моят екипаж, безпощадно забивахме нож право в сърцето на природата. Но най-вече съжалявам, че не те послушах, когато ме мъмреше за всеки безрасъден жест на нехайство към земните богатства.. Че не повярвах в теб, че не разбирах желанието ти да промениш света и да отвориш очите на хората. Съжалявам, че те нарекох безумен мечтател, който си губи времето в напразни копнежи по един идеален свят. Сгреших. Знам, че вече е прекалено късно да те моля за прошка, а думите ми едва ли ще стигнат до теб. Аз съм просто един безумец, разрушител, паразит, живеещ на гърба на своя гостоприемник. Само един Господ знае колко са другите безумци като мен, бродещи по света. Дано успееш да сбъднеш мечтата си и да отвориш очите им за истината,преди да е прекалено късно.”
Една солена сълза се търкулна по наболата му брада и опари кожата на лицето му. Това бе последната капка вода, останала в тялото му. В нея бе събрана всичката болка и мъка на раненото му сърце, както и цялата любов, на която бе способен. Неговата любима заслужаваше тази прощална сълза. Последните му мисли, преди мракът да го плени в хладната си прегръдка, бяха отправени към нея.
„Обичам те, обичам те, обичам те... Прости ми...”
