Още по темата

Защо банките в България са толкова уплашени от личния фалит? От страните в Европейския съюз, единствено у нас и в Румъния няма закон, с който да се позволява не само на дружествата, но и на физическите лица да обявяват неплатежоспособност.

Така бизнесът заема привилегирована позиция спрямо гражданите при вземане на банков кредит и то при по-ниски лихви. А цената на кредита в България е една от най-високите в ЕС. Тук не трябва да включваме само лихвите и банковите такси, но и изискваните обезпечения.

Дори към предложението за въвеждане на 10-годишна давност на заемите за физическите лица, реакцията на кредиторите е силно негативна. А това изменение в регулациите реално е много малка стъпка към изравняване на правата на кредитор и кредитополучател.

Причината се крие в политиката на банките в България, които реално могат да не ликвидират активите свързани с просрочените задължения на физическите лица. Дори един човек в момента да няма пари и собственост, с които да покрие плащанията по кредита си, то след време е възможно да придобие такива, които банката ще може да вземе.

Тази ситуация позволява на банките в краен случай да продават просрочения дълг на колекторски фирми, изчиствайки баланса на активите си с ограничени загуби.

Ако погледнем статистиката на БНБ става видно, че банките намаляват експозициите си в проблемни потребителски заеми, вероятно заради липсата на обезпечения. Делът на лошите и преструктурирани кредити за потребление през септември е 15.9% спрямо 20.2% през 2011 г. В същото време както фирмените така и жилищните заеми, по които има проблеми с плащанията остават на устойчиво високи нива от над 20%.

Така, независимо дали длъжниците могат да плащат или не, дългът се превръща в доживотна присъда.

Точно тази заробваща функция на кредита ще бъде предотвратена с един истински закон за индивидуалния фалит. Целта на обявяването на неплатежоспособност е да позволи на длъжника да се възстанови.

Както в бизнеса, така и в живота на всеки човек има рискове и е меко казано странно, че българското законодателство отказва да се съобрази с този факт и не дава възможност на хората да фалират като фирмите.

Как е решен въпросът в другите страни? Ако един човек обяви неплатежоспособност по Глава 7 от закона за банкрутите в САЩ, повечето от задълженията, плащанията, по които не са покривани в продължение на 90 дни, се отписват от банките. Фалитът остава в кредитната история на длъжника в продължение на 10 години, като за този период за него е много по-трудно да вземе заем от банка. Част от собствеността на длъжника се разпродава за покриване на дълга, като това включва и притежаваните имоти. Но всички бъдещи приходи на длъжника са защитени от исковете на кредиторите.

Ако фалитът е по глава 13, то съдът определя план от 3 до 5 години за рефинансиране на дълга. В такъв случай кредиторите нямат право на претенции към собствеността на длъжника, като този фалит остава в неговата кредитна история за период от 7 години.

В Европа продължителността на запора върху доходите на длъжника при индивидуален фалит продължава от 1 г. във Великобритания, до 8-10 години във Франция.

Германското законодателство постановява запор до 6 години, като изисква от кредитополучателя да изплаща задълженията си както със собствеността си, така и с доходите си след обявяването на фалит. На кредитополучателя се оставят достатъчно средства, за да покрива основните си разходи и нищо повече.

Както се вижда, индивидуалният фалит не е средство за измама на банките. Той при всички случаи оказва значителна тежест и върху длъжника, а не само върху кредитора. Въпреки това, фалитът е механизъм, с който на проблемните платци се дава възможност, макар и след известен период да се възстановят. В България, станеш ли веднъж длъжник, си такъв докато си жив, а след теб дълговете се предават на наследниците ти. Заробваща система, която отдавна би трябвало да е останала в историята.

Тук голяма вина носи и БНБ, която като регулатор всячески защитава интересите на кредиторите с презумпцията за стабилността на банковата система в страната. Но на кого е нужна такава стабилност, за която всички плащат. Вместо банките да държат лошите активи в портфейлите си и да отчитат висок риск, при закон за личния фалит, те ще бъдат принудени да ги отписват и да отчитат реални финансови резултати.

В същото време задлъжнялостта на българите расте, въпреки свитото търсене на кредити от банковата система.