Още по темата

През тази седмица дискусиите около бюджета донякъде неочаквано се фокусираха и върху общинските налози и възможностите за повече приходи на местно ниво.

Първо премиерът заговори за по-високи общински данъци, а после кметове побързаха да реагират - повечето увериха, че няма да пипат данъците, но има и такива, които изглежда ще се пробват, например в община Пазарджик, пише Петър Ганев старши икономист в Института за пазарна икономика.

Тази тема звучи малко странно, особено подхваната от правителството, след като самото то напълно съзнателно уби всякакви надежди за по-голяма финансова самостоятелност на общините само преди няколко месеца.

През септември тази година, само в рамките на една седмица, правителството взе готовата идея за насочване на 1/5 от приходите от подоходни данъци към общините, обърна я нагоре с краката - и предложи общините да налагат нови 2% подоходен данък по тяхно усмотрение (освен 10% плосък данък, който взима държавата), тоест реално покачване на данъчната тежест и я затвори окончателно като неработеща идея. Дебатът за децентрализацията беше нарочно изроден като дебат за по-високи данъци и съответно - бързо приключен.

Идеята, че общините просто могат да вдигнат местните налози и да решат проблемите си е на практика неадекватна спрямо структурата на местните бюджети.

Какви данъци да вдигат общините, когато централната власт е концентрирала почти цялата данъчна политика при себе си? Данъчните приходи на централното правителство са над 30 пъти повече спрямо данъчните приходи на общините. Местните данъчни приходи отговарят за около 15% от всички приходи в общинските бюджети, а последните са тотално доминирани от трансферите от централния бюджет.

На практика, под местни данъци, които носят някакъв смислен приход, следва да разбираме облагането на имуществото - сгради и превозни средства и на сделките с него (възмездно придобиване).

Възможностите за генериране на повече приходи от подобно облагане са силно ограничени и в общия случай се равняват на чисто изтръскване на джобовете на гражданите. Тоест това е облагане, което не зависи от това дали някой инвестира и печели, дали има работа и какви са заплатите, дали потреблението расте.

Единствено облагането при възмездното придобиване на имущество има някаква връзка с икономическите процеси, но то подлежи и в най-голяма степен на избягване или неплащане в реални размери. При тази структура на местните данъци едва ли можем да очакваме някакво сериозно активизиране на приходите - първо, защото самите общини не искат да вдигат налозите и второ, защото дори и да го направят, едва ли ще съберат това, което номинално се очаква.

Сравнението между данъчните приходи на централното правителство и тези на местните власти не показва дали едни се справят добре, а други зле в налагането на данъци. Тя е директен и неизбежен резултат от структурата на данъчната политика у нас. Промяна може да дойде само ако се вземе част от прихода на държавата и се постави върху почти незабележимия приход на общините - това е промяна в структурата, а не покачване на данъчната тежест.